По клепачите мръзнат овехтели чувства.
Спомени чезнат в мъгла от загадъчност.
Толкова много и всичко ненужно.
Това изобилие от недостатъчност.
По клепачите мръзнат овехтели чувства.
Спомени чезнат в мъгла от загадъчност.
Толкова много и всичко ненужно.
Това изобилие от недостатъчност.
Виж ме!
Не със спомена за мен, а през дърветата,
чиито сънища се отразяват във очите ми.
Не с думите, изгубени във превода,
а в тишината, неразбрана като зимата.
Копнежи, празни от мечтание
Докосване без съдържание
Честито! Стигнахме нивото,
На което от “ние” боли
Оглозгани слова без мисъл
Диалози без смисъл
Вече не те чувам
Не ме чуваш и ти
Градът, в който всички са щастливи се намира в Сухата земя, между Невъзможното море и Бленуващите планини. В града, в който всички са щастливи никога не вали и небето над главите на обитателите му винаги е синьо. По-точно небето розовее, като по изгрев и залез, но през целия ден, в бебешко розово – бонбонено и равно, без сенки и тайнства, непомрачено от облаци. В града, в който всички са щастливи не растат треви и дървета, няма момини сълзи, нито плачещи върби и трепетлики. Понякога се срещат кактуси, но и те са рядкост, освен Златистободливата пародия, която е внос от Аржентина. Тя никак не обича вода, затова в сухата земя се чувства добре.