Teodora Slavova

Градът, в който всички са щастливи се намира в Сухата земя, между Невъзможното море и Бленуващите планини.  В града, в който всички са щастливи никога не вали и небето над главите на обитателите му винаги е синьо. По-точно небето розовее, като по изгрев и залез, но през целия ден, в бебешко розово – бонбонено и равно, без сенки и тайнства, непомрачено от облаци. В града, в който всички са щастливи не растат треви и дървета, няма момини сълзи, нито плачещи върби и трепетлики. Понякога се срещат кактуси, но и те са рядкост, освен Златистободливата пародия, която е внос от Аржентина. Тя никак не обича вода, затова в сухата земя се чувства добре.

Мъжът беше възстар самотник, с вдървена походка и още по-вдървено поведение. Не му се отдаваше общуването с хората, но това не го интересуваше, защото в неговите очи хората бяха глупави и недостойни, а той беше умник, с няколко научни титли, прилична пенсия и наследствен апартамент на последния етаж на аристократична кооперация в престижен квартал. Имаше и бивша съпруга, отдавна починала, и пораснала дъщеря, запиляна в другия край на света, с която не поддържаше връзка, поради причини понятни само на него и обяснени с липсата на желание да води разговори от типа Как си, в които въпросът не търси точен или поне откровен отговор, а е по-скоро калпав опит за близост. Такава липсваше от деня, в който вече мъртвата му жена грабна бебето, изкрещя Повече не мога да живея така!, и го отведе осем пресечки далеч. Този пренебрежим брой, от своя страна, се оказа достатъчно голямо разстояние, което затрудни или, да си кажем откровено, направи невъзможно създаването на всякакво по-съкровено общуване между бащата и дъщерята.

Тя не го обичаше, но обичаше книгите, които ѝ носи. Не тези, политическите, нито другите за войните, а книгите за любовта. Той ги подпираше внимателно и с добър вкус – нито твърде сладникави, нито прекалено цинични, някак човечни с налудничавите си сюжети, в които добрината, в крайна сметка, винаги взима надмощие, но не по оня показен и крещящ начин, с който сме свикнали, а през пукнатините на счупеното, покрай отломките, без да се натрапва.

Да обичаш до края на света днес не е достатъчно, човеко. Сега е времето да се научиш да обичаш и след края му с любов, която е грижовна, отговорна и съзнателна, защото светът, който познаваш и сам създаде, губи смисъла си и изчезва пред очите ни. Очисти се от егоизма, чувството за превъзходство и глупавите убеждения, че си специален, че ти, точно ти, си застрахован! Изхвърли ги разделно, заедно с празните опаковки от синтетични витамини, които пиеш по принуда. Днес имаш лимитиран достъп до слънцето, ала отдавна си откъснат от източника на силите си, защото когато извади корени от земята и успя да направиш първите си стъпки, повярва, че всичко ти е позволено и забрави, че си свързан с другите – с тревата, с пръстта, с бозайниците и птиците, че зависиш от тях, че зависят от теб.

Аз не познавам Любовта?!
Та точно аз прободох я с кама.
Захвърлих я далеч от мен във мрака.
Отпратих я кървяща и сама.