Мъжът беше възстар самотник, с вдървена походка и още по-вдървено поведение. Не му се отдаваше общуването с хората, но това не го интересуваше, защото в неговите очи хората бяха глупави и недостойни, а той беше умник, с няколко научни титли, прилична пенсия и наследствен апартамент на последния етаж на аристократична кооперация в престижен квартал. Имаше и бивша съпруга, отдавна починала, и пораснала дъщеря, запиляна в другия край на света, с която не поддържаше връзка, поради причини понятни само на него и обяснени с липсата на желание да води разговори от типа Как си, в които въпросът не търси точен или поне откровен отговор, а е по-скоро калпав опит за близост. Такава липсваше от деня, в който вече мъртвата му жена грабна бебето, изкрещя Повече не мога да живея така!, и го отведе осем пресечки далеч. Този пренебрежим брой, от своя страна, се оказа достатъчно голямо разстояние, което затрудни или, да си кажем откровено, направи невъзможно създаването на всякакво по-съкровено общуване между бащата и дъщерята.

Мъжът, който за нуждите на нашия разказ ще наречем Игор, остаря сам, но това така и не го притесняваше, понеже го вълнуваха повече научните теории, формули и доказателства, и по-малко, да не кажем хич, емоционалните аргументи и сърдечните трепети, които за някои бяха обсесия, а други превръщаха в религия. Той ни най-малко не вярваше във висшата сила, затова не спираше да изучава законите, които бяха създали струпване на химични елементи и го бяха населили с дишащи създания, които хал-хабер си нямаха защо ги има, какво да правят със себе си и с ограниченото си време и, вместо да се организират, измисляха извинения и призвания, каузи и невидими висши водачи, и даже говореха за душа, която е отвъд времето и пространството. Всичко е физика, химия и биология, казваше Игор, Всичко се изчерпва и води до разпад, повтаряше неуморно той, но това беше през годините, когато говореше, макар и предимно с колеги от академичните среди. Щом го пенсионираха постепенно спря и, почти без да усети, забрави звученето на собствения си глас.  

Игор пазаруваше рядко, винаги от един и същ магазин, защото там имаше необходимото за дъртак като него, и защото не му се налагаше да води досадни диалози с продавачите. Хората бяха глупави, а процесите в умовете им се ограничаваха до мисли, свързани с насъщния, възпроизводството и международната политика. Той мълчаливо поставяше продуктите на касата, изваждаше опърпания си кожен портфейл и плащаше цената, която се изписваше на дисплея. Винаги отброяваше сумата до стотинка, не поради факта, че бе стиснат, а заради точността, която внасяше в ежедневието му ред и елиминираше потенциалните възможности за разсеяност, мързел и даже собствената му смърт. Игор вярваше, че именно точността го държи жив, а на него изобщо не му се умираше, тъй беше изчислил, че са му нужни още няколко години, за да приключи труда на живота си, по-точно да даде категорично доказателство, че Бог не съществува, но не като философски трактат, а с убедителни формулировки и обосновки, с каквито уважаемият разказвач не борави, ала той не е тук, за да защити твърдението на героя, а единствено да разкаже историята и после смирено да замълчи.

Една сутрин Игор се успа. Това, за други, не би било кой знае какъв проблем, но за нашия самотник беше нещо недопустимо и разлюля иначе стабилните основи на ежедневието му. Той нервно си отряза филия хляб, намаза я с масло и излезе на просторния балкон, за да продуха главата си и да пренареди програмата със задачи, които си беше поставил за деня. Няколко трохи паднаха на гранитогреса, а появата им на иначе чистата и полупразна тераса предизвика любопитството на гладен гълъб. Беше най-обикновен градски гълъб – сив, неугледен и накуцващ, но птицата, която така или иначе нямаше какво да губи, защото животът ѝ беше без особен смисъл, смело влетя в света на Игор и кацна близо до пантофите му. Фъш, фъш, каза наум старецът и в синхрон помаха с пръстите на лявата ръка и левия крак, ала гълъбът извърна профил и го погледна с кръглото си оранжево-червено око, което неволно установи контакт със светло-сините човешки очи, а те, незнайно защо, изпратиха команда към човешкия мозък, с чиито указания дясната човешка ръка отчупи по-голямо парче от филията и я хвърли към птицата. 

Гълъбът издаде звук, който прозвуча носово, но няма да отделяме безценни минути, за да разсъждаваме по темата за носовете на гълъбите, а ще преминем направо към момента, в който на балкона на Игор се блъскаха лакоми птици – повечето сиви, няколко кафеникави и една-две бели, а самият собственик на имота бе принуден да се прибере вътре, тъй като мястото навън стана недостатъчно, заето от тела, крила и човки, които, след като с бой си поделиха оскъдната храна, започнаха да танцуват, да гънат шии, и гъргореха като хремави бабички, събрани на спявка. Игор ги погледа зад стъклото на вратата, търпеливо изчака вакханалията да приключи, а когато гълъбите отлетяха, извади метла и лопата от килера, върна се на балкона и започна да го почиства от курешки и пера. После погледна стенния часовник, изсумтя и се надвеси над бумагите си. Прекара така целия ден. От време на време мяташе поглед към терасата, ала гълъбите не бяха там и всичко изглеждаше по старо му.    

Не беше съвсем така, защото в стриктния си дневен график Игор писмено добави ново задължение, в което си напомняше да оставя натрошени филии на терасата всеки ден в точен час.  Гълъбите бързо научиха за това негово решение и бяха винаги навреме, готови да му помогнат с усвояването на излишния хляб, който беше започнал да купува. В началото им даваше обикновен хляб, после го замени с хляб със семена, а от време на време към гълъбовото меню добавяше микс от сурови тиквени и слънчогледови семки. С всеки нов ден птиците и птичите изпражнения на терасата ставаха повече, но това ни най-малко не ядосваше Игор, даже напротив – той прецени, че са му необходими повече часове, за да наблюдава гълъбите и да обобщи поведението им чрез формули, които да използва като част от доказателството на теорията си за липсата на божествена намеса в съществуването и битуването на живите твари. Така или иначе старецът избягваше общуването с хора, защото бяха глупави и шумни, и не умееха да слушат, камо ли да разбират, и в крайна сметка, мислеше си той, човеците не бяха много по-различни от гълъбите – ядяха и серяха, а когато първичните им потребности бяха задоволени, се любеха, надвикваха и биеха.

Игор намери няколко стари щайги в мазето и скова хранилки и къщички, които окачи из балкона и построи нещо като град, само че за гълъби, а пернатите, след кратко колебание, го населиха, разположиха се удобно и започнаха да живеят там, да снасят яйцата си и да воюват за територии. Той добавяше още къщи и хранилки, докато щайгите не свършиха и не остана никакво празно място, но гълъбите на балкона ставаха все повече, по-охранени и по-ненаситни. Връхлитаха го всеки път, когато изнасяше трохите хляб, отучиха се да търсят храна навън, чакаха го, кацаха по главата му, кълвяха ръцете му, покриваха дрехите му с курешки и отскубнати пера и не спираха да дърдорят. Игор не разбираше хората, не разбираше и гълъбите, но започна да забелязва, че в птичето общество, също като при човеците, съществува йерархия – имаха лидери, бунтари и безхаберници, които се вестваха само да се нахранят, и наглеци, и влюбени, и певци, и бунаци, дето все не можеха да се докопат до пълна хранилка. Старецът нямаше протежета, нито изпитваше съчувствие, защото, разсъждаваше той, беше осигурил всичко необходимо за всички, в предостатъчни количества, обгрижваше ги добре, но те не умееха да разпределят, нито да са благодарни, затова някои мизерстваха, а други преяждаха. Всичко е химия, физика и биология, упорито повтаряше той, Няма нищо свише, нито божествен ред, само алчност и егоизъм, убеждаваше себе си, но аналитичният му ум звучеше разколебан, понеже неговият собствен егоизъм рикошира в чувство на умиление, а той не познаваше чувствата, пък и в дебелите му книгите не пишеше за тях.

Беше късен следобед, слънцето напичаше, а гълъбовият град дремеше притихнал, когато Игор умря. Той седеше на паянтова табуретка и, мижейки, галеше две млади гълъбици, укротили се в скута му. Дали сърцето му спря, защото постепенно нарасна, стана твърде голямо и гръдният кош му отесня, или защото дъртакът беше възстар и времето му изтече, ние няма как да сме сигурни. Гълъбите се уплашиха от звука на тежкото тяло, което се свлече върху току-що почистения от засъхнали изпражнения под, и се разхвърчаха без посока. Бяха много, небето почерня от крилата им, а виковете им събудиха заспала улична котка. Ятото се организира, спусна се обратно към терасата и накаца върху стареца. Клюновете се забиха в дрехите му, някои пробиха кожата, но Игор не усети болка, защото вече беше мъртъв. Устните му останаха опуснати, извити в едва доловима усмивка, когато птиците го понесоха нагоре и издигаха високо в небесата. Ако хората не бяха заети да се възмущават от несправедливостите, които сами създаваха, като цените на картофите, или да спорят дали Бог съществува и кое е Неговото име, щяха да видят как фигура на мъж с разперени ръце, наклонената встрани глава и усмихнато лице изчезва в облаците, носена от безброй гълъби. Никой не видя нищо, освен уличната котка, но тя предпочете да замълчи, защото се мислеше за умна котка и не искаше да бръщолеви небивалици.