Част първа: Парчета от пъзел

Глава 1

Бриана

Аз не съм любов. Кръстена съм Бриана. Според майка ми съм чудо, според мен съм обикновена случайност, непредвидена последица от полуделите хормони на двама авантюристи. Родена съм девет месеца след една-единствена, четиридневна среща преди двадесет и три години и доскоро домът ми беше в София, а аз имах един реален родител. Другият беше само образ от екрана на лаптопа и го виждах твърде рядко, за да има каквато и да е връзка с личния ми свят. Сега живея в Лондон при мъж, когото едва познавам – баща ми. 

Пораснах разглезена и обгрижвана от женската компания на my mom и нейните най-верни приятелки – леля Албена и леля Калина. Така и не успях да разбера защо хората отчаяно копнеят за любов и бленуват да създават двойки, въвличайки себе си в сложни и объркани взаимоотношения със себеподобни, които носят повече тъга, страдание и зависимости, отколкото моменти на удоволствие. Майка ми казва, че съм егоист и имам хедонистичен характер като баща ми. Тя упреква себе си заради повърхностния живот, който водя. Аз отказвам да се съглася. Не съм повърхностна, просто предпочитам да живея безтревожно. Поставям си ясни цели, правя нужното, за да ги постигна, и не се разсейвам от натрапчиви чувства, дори те да са свързани с пеперудени усещания.

Емоциите са преходни. Живеенето е низ от емоционални ситуации. Над повечето нямаме контрол. Аз взимам максимума за себе си от всеки момент, независимо дали е хубав или лош, и се стремя да не внасям нито излишен патос, нито мелодрама. После действам. Имам вроденото умение да пазя енергията си и я насочвам само в посоката, която вярвам, че е моята. Така контролирам съдбата си.

Обичам да наблюдавам и да виждам завършената цялост на малкия, пренебрегван момент. Затова снимам. Започнах, когато бях дете и получих първия си iPhone. Не ми омръзна. С рев и писъци извоювах собствен Nikon втора употреба. Снимах всичко, ретушвах, четях, обикалях курсове и уъркшопи. Започнах да излизам с фотографи и графични дизайнери. Станах част от артистичния им свят. Бях гадже, неопитна метреса, модел, чирак и муза едновременно. Крадях техники и идеи. Постепенно започнах да изграждам собствен стил. На двадесет и една години имах завидно портфолио, но все още ми липсваше кадърът с главна буква, моят подпис, моята „Целувка на Таймс скуеър“.

Тогава връхлетя бурята. На двадесет и втория ми рожден ми ден небето се разкъса и започна да хвърля огнени копия. Казват, че в София никога не са падали толкова много мълнии в един ден. Тичах под дъжда. Закъснявах за среща с майка ми. Не съм сигурна дали бях превъзбудена или наелектризирана от статичното електричество във въздуха, но сетивата ми бяха изострени до крайност. И го видях – самотно старо дърво. Гръмотевица беше разцепила короната му на две съвършено оформени криле – божествени, огромни, готови да полетят.

Извадих апарата от чантата си и кадрирах. Дъждът се гавреше с къдриците ми и безпощадно унищожаваше обектива. Забравих за времето, за щетите, за уговорката, за пороя и локвите, в които се мятах като обезумяла сьомга в размножителен период. Снимах. Не мислех за нищо друго. Виждах само едно дърво, нетърпеливо да полети отвъд ожесточеното небе – над мрака, светкавиците, оглушителния шум и писъците на прогизналите, изплашени хорица.

***

Моята снимка „В бурята“ спечели българската квота в международен конкурс за млади таланти на департамента по фотография в University оf Arts. По един победител от всяка европейска страна, което за мен означава пълна стипендия за едногодишно обучение по фотография в Лондон.

Глава II

София

• Пълна стипендия, мамо!
• Да, да, това е чудесно Бриана, но все пак ще е скъпо. Трябва да помисля.

Майка ми и лаптопът ѝ се затварят в спалнята. След няколко безкрайни часа тя излиза изтощена, рошава, изпотена сякаш се е борила див глиган и казва уморено:

• Ок, уредено е. Ще живееш при Чарли.