Част втора: Групиране на парчета със сходни цветове

Глава 15

София

Излегнала съм се върху огромното бежово канапе в хола, заобиколена от избуялите растения на майка ми, които се опитват да превземат цялото пространство. Грамадният прозорец сочи към овехтял панелен блок, но орехът пред него вече е разлистен и скоро ще боядиса гледката в свежо зелено. Катерина влиза с поднос димящи чаши топъл шоколад и домашен крем карамел. Вкъщи съм. 

• Искам да слушам за всичко с най-малки подробности – за училище, за Марк… С Чарли как се спогаждате? Държи ли се прилично?

Кат е подстригала косата си на дълго каре. Носи свободна рокля с цветен принт. Стъпва боса по бежовия ламинат. На китката ѝ дрънчи сребърна гривна със сърца от розов кварц. Ухае на семейство.

• Много си…шарена– подмятам, докато я оглеждам.

Тя оставя таблата, гиздаво се завърта и сяда до мен.

• Цялата съм в слух.

Разказвам ѝ за пореден път какво предстои в университета. Говорим за всичко – за изчезването на Марк, за шоуто на The Gentlemen. Умишлено бягам от темата Чарли.

• А, баща ти как я кара? – лицето ѝ засиява.
• Баща ми е добре. Мамо, той има приятелка. Хана. Шведка е и адски шик. Освен това е мила с мен и… се разбират добре – вече не мога да се спра.

Зениците на Кат се разширяват. Превръщат се в черни дупки, които изсмукват кислорода от стаята. Кожата ѝ повяхва. Гласът ѝ пропада. Тя безизразно казва:

• Това е чудесно! Чарли най-сетне порасна.

Ревнува ли?! Трудно ми е да разбера как е възможно да го обича така упорито, че да поддържа връзката им жива през всички тези години, но да няма смелостта да се качи на самолета, да помете конкуренцията и да си върне мъжа?

• Къде е Антон? – опитвам се да припомня действителността и на двете ни.
• Антон ли? – отговаря разсеяно. –  В Марсилия е. Тази седмица е само за нас.

Прегръща ме през рамо. Топлината в тялото ѝ се рестартира.

• Малка разходка по женски? Имаш ли други идеи за деня?
• Неее – протягам се мързеливо. – Дай ми 20 минути да се преоблека.

Отивам в стаята си. Мятам се върху леглото, гушкам меката възглавница и проверявам телефона си. Имам съобщение от непознат английски номер. „Липсваш ми ужасно. Скоро ще ти обясня. Целувам те. Марк“. Започвам да кипя. Прочитам текста отново. И отново. И още веднъж. Изучавам всяка дума като скрита гатанка, която трябва да разшифровам.

• Тръгваме ли, скъпа – майка ми се провиква от коридора.

Взимам айфона и хуквам към нея.

• Виж! – бутам го в лицето ѝ.

Кат прочита текста.

• Поне не лежи изкормен в някоя канавка. Изчакай, Бриа, просто изчакай. Понякога да чакаш е всичко, което можеш да направиш –  тя звучи замислена.
• Ти така ли правиш с Чарли? Чакаш? – присвивам очи и си обувам дънките.
• Чаках го да дойде при мен достатъчно, след това продължих както можах. Няма универсална формула кога да замълчим и кога да говорим, кога да тръгнем и кога да спрем. Много често следваме утвърдените модели – бързаме твърде много или пропускаме точния момент, в който любовта е готова да разцъфне. Аз реших да опазя собствените си напукани емоции. В последствие се научих да живея с този избор. Можем да се научим да живеем с всеки избор. Никой не знае дали сме постъпили правилно или сме сгрешили, но животът винаги е благосклонен, дете, и дава нови възможности за щастие. В случая мисля, че Марк наистина се опитва да ти обясни нещо. Дай му тази възможност.

Тя намята лека плетена жилетка с големи дървени копчета и ме поглежда.

• Не му пиши! Той ще се появи пак. Скоро.

Кимам. Катерина ме хваща под ръка и ме извежда извън обърканите ми мисли. София мирише на зреещи джанки и изгорели газове. Грамадните бездушни чудовища от стъкло и метал продължават да се възпроизвеждат, но армиите им не успяват да победят духа на Шишман и Графа. Купуваме дюнери от Попа и сядаме в парка. Слънцето е щедро. Затварям очи и източвам врат, търсейки ласките на лъчите му.       

• За рождения ти ден съм запазила целия двор на вила Росиче. Ще си сготвим любимите ти аспержи с прошуто за обяд, ще пием вино, а после ще се довършим с шоколад в любимата ти сладкарница. Поканила съм твоите лели, умират си да те видят и да им разказваш за лондонски приключения. Обади се на приятелите си да дойдат и после, ако решите, отидете на танци – гласът на майка ми ме гали, заедно с милувките на топлото пролетно време.

Както изглежда, след тази ваканция, съвсем няма да се побирам в дрехите си, но предложението звучи изкушаващо. Алкохол, захар и приятели – съставките на перфектното парти за рожден ден.  Опитвам се да не мисля за нищо друго, освен за настоящата седмица. Планирам на кого да звънна, час за фризьор, глезотии, разходки, достатъчно сън.  С Катерина се изправяме и тръгваме пеша към вкъщи. Цветята по роклята танцуват около тялото ѝ, напътствани от лекия вятър. Движим се бавно и отнесено. Наслаждаваме се на откраднатото време заедно.

• Мамо, да минем през мола? Не ми се прибира още.
• Дадено! Нови дрешки? Дай да се изтупаме за купона!

Решаваме да минем през парка. Там го виждам отново – моето дърво –  готово да литне, но впило силните си корени в почвата. Здравата му връзка със земята го е спасила от смърт след удара на онази унищожителна гръмотевица. Короната му е разлистена, поникнали са нови крехки клончета. По раните на ствола има сълзи от смола, но е живо и се поклаща в унисон с цветчетата по роклята на мама. Осакатено е, ала листенцата му нетърпеливо притреперват. То чака следващата буря, която отново ще го разкъса, но ще му дари нови, по-силни криле. И тогава може би ще успее. Или ще се предаде. Дървото с душа на птица мълчаливо чака своя знак. Погалвам го и се притискам към кората му. Залепям ухо, за да чуя мечтите му. Нечии топли ръце кацат върху моите.

• Обичам те! – мама е затворила очи, застанала срещу мен, също прегърнала вековното стъбло.

Не знам на кого говори – на себе си, на дървото или на мен. Не питам, наблюдавам я без да мърдам.

• Винаги ли си била такава? – прошушвам след малко.
• Каква? – тя отваря очи.
• Толкова…благодушна…

Катерина избухва в смях.

• О, не. Бях недоволна, гневна и буйна. Исках да правя света по-добър, но май не се справих много добре.
• И какво те промени?

• Възрастта. Истински пораснах, докато се опитвах да бъда с баща ти. Пораснах не само по отношение на любовните си връзки. Промених отношението си към житейските амбиции изобщо. Възрастта ме превъзпита и дресира желанието да побеждавам, да става винаги моето, на всяка цена. Да падаш в битки, да се сгромолясваш, да губиш приятели, бизнеси и любими може да е много болезнено, но подрежда ума. Само с така можеш да се бориш за каузите, в които вярваш, без да опустошаваш духа си. Наричали са ме луда, Бриа, гледали са ме с насмешка, само защото бях мечтател, защото исках да живея по-иначе от предварително заложения за мен план, защото имах смелостта да вярвам, че няма недостижими върхове. Хората уж се съгласяваха с мен, но не ме разбираха. Чарли беше единственият, който ме разбра и подкрепи. И, макар че не пожела да катерим заедно и избра други пътища, поиска да остане в подножието на моята планина и да ме насочва, когато увисвах необезопасена над някоя пропаст. После срещнах Антон. С него тръгнахме в обща посока. Не ме питай дали ги обичам и кого обичам повече. Какво е любовта? Понякога е водопад, друг път – бряг. Докато можем да я чувстваме, всичко е наред.

Гледам майка ми, като че я виждам за първи път.

• Защо никога не си споделяла с мен така? – питам сияещата жена пред себе си.
• И ти нямаше да ме разбереш. Беше заета да бъдеш дете, а моите приоритетите бяха да се науча да бъда самотен, но добър родител. Без Албена и Калина нямаше да се справя. Едната искаше да те направи ефирна и крехка, другата –  си силна и твърда. Аз ти осигурих свободата да  търсиш истинското си аз. Струва ми се, че си на път да го намериш.

Тя ме целува по челото. Аз примрежвам поглед и несъзнателно поглеждам телефона си. Тцъ. Няма нови съобщения от непознатия номер на Марк, но имам мейл от Кристофър. Ще го чета по-късно. Влизаме в търговския център. След няколко часа по пробните излизаме с торби и пакети, които съдържат няколко чифта обувки, поли, летни блузки и две бохо рокли. Похарчили сме цял куп пари.

• Голямо разхищение. Да не пишеш нова книга?
• С Антон сключихме договор за нов двуезичен пътеводител на Прага. Ще разкажем за града чрез усещанията на двама влюбени.
• Значи все пак трябва да си влюбена във французина – смигвам аз.
• Ти и Антон сте моят бряг – отговаря тя и ме хваща под ръка.

Вкъщи меря новите дрехи под одобрителните възгласи на Кат. После включвам лаптопа и отварям пощата си.  Кристофър е написал само „thank you!“.  Следват линкове. Публикации от представлението на Тhe Gentlemen в онлайн издания, музикални сайтове и блогове. Отзивите са повече от положителни – гръмки  суперлативи, отлични рецензии. Пълен успех!

Моята снимка с черната сълза е навсякъде. Името ми стои под нея. Има и интервю с групата. Зачитам се. Album title: Black Тears, ще бъде издаден от Brit Rock Records. Продуцент е небезизвестният Браян Бернард – приятелят на баща ми, с когото се запознах в Jazz Bar.   Заглавието е инспирирано e фотографията ми. Тя ще бъде използвана за обложка на албума и за ключова визия на предстоящата кампания. Има и кратък биографичен текст за фотографа. Физиономията ми се усмихва онлайн. Наричат ме „обещаващ млад талант със завиден потенциал“.  Пристига нов мейл. От сър Андрюс е. Какво се случва?! Пише само: „Адмирации, Бриана!“.

Подивяла подскачам около бюрото и пищя истерично. Майка ми уплашено влита в стаята, навлякла само широка износена тениска с образа на Дарт Вейдър и надпис „Come to the dark side, we have cookies“.

• Бриа? – извиква, почти в несвяст.
• Виииииж, мамооооо, виииж! – соча монитора на компютъра.
• Щеше да ми докараш инфаркт – пъшка тя, докато сяда на стола.

Трябва ѝ време да прочете всичко и разбере причината за необяснимото ми поведение. Започва да схваща и се разплаква. Солени капки потичат и от моите очи. Смеем се и циврим едновременно, докато танцуваме откачен индиански танц на радостта под битовите звуци на обикновената делнична вечер.  Катерина се задъхва и сяда на леглото. 

• Гордея се с теб! – изрича бавно и сериозно, когато се поуспокоява малко. – Искаш ли да го отпразнуваме?

Кимам възторжено и извиквам:

• Спагети!
• И филм! – с готовност добавя тя.

***

Не знам дали през следващите дни стъпвам по земята или ходя по високите, розови облаци на неочаквания успех, но нищо не е в състояние да помрачи слънцата в очите ми. С малка намеса на професионалистите изглеждам великолепно – косата ми е оформена и подхранена, кожата ми е щастлива, тялото ми е релаксирано. Няма и помен от болката в гърба след сраженията в Jazz café. На момичетата не ни трябва много, за да генерираме достатъчно молекули на щастието – добър фризьор, масажист и няколко подбрани терапии за лице. Поглеждам се в огледалото. „Бейби, ти си номер едно! Честит рожден ден!“, казвам на ухиленото създание срещу мен, което ме гледа по гащи и потник в 11.00 часа на обяд. Време е да включа телефона си и да започна да приемам поздравления.

• Будна съм! – провиквам се от коридора.

От кухнята избухват аплодисменти и възклицания. Майка ми е с леля Калина и леля Албена. Започва се! Няколко чифта ръце ме сграбчват и завличат на кухненски стол, където ме чака димящо капучино с канела, мъфин и две свещички – 2 и 4.

“Happy birthday tooo yoooou!”. Стените се тресат.

Запушвам ушите си със смях. Катерина се мята на врата ми и ме целува по темето.

• Честити двадесет и четири, чудо мое! – казва тя, докато ме души от любов.

Закусваме шумно, по женски. Тракат чинии и чаши. Въпроси и отговори си играят на пинг-понг през масата. Майка ми ще се пръсне от радост. По едно време се усеща, че още съм по бельо и казва:

• Отивай да се обличаш. Ние изчезваме за няколко часа. Трябва да организираме разни работи.

Трите жени на средна възраст по команда се изправят и ми помахват за довиждане. В колона една по една се изнизват към изхода. Врата се хлопва. Къщата утихва. Оставам сама. Пускам музика и включвам телефона. 48 съобщения във Фейсбук, две дузини в WhatApp и няколко в Skype, пропуснати обаждания от този и онзи и 6 missed calls от непознатия номер на Марк. Тялото ми по навик прави опит да се разтрепери, но аз му изшътквам. Поемам дълбоко въздух и набирам. 

• Бриа, аз съм пред голяма бяла сграда в София – Национален дворец на културата. Това е някъде около вас, нали? – гласът на Марк се мъчи да докара звученето на небрежна тийнейджърска свалка.
• Какво?! Къде си?! Как така си в София?

Не мога да повярвам. За всеки случай се ощипвам се по голото бедро. Ауч!

• Или ела да ме вземеш, или ми кажи в каква посока да вървя. Моля те, не затваряй! Просто ела! – тоналността му се променя в умолително мяукане.

Мълча.

• Бриана?
• Отиди пред главния вход и ме чакай там. Идвам след малко.

Затварям.

Известно време се взирам в пода. Вцепенена обличам първото, което изваждам от гардероба – виолетов къс гащеризон с пъстри ръкави. Измивам лицето и зъбите, грабвам ключовете и тръгвам. Не мисля, просто вървя и гледам в краката си. Плочка, плочка, крива плочка, дупка. Заобикалям я със скок. Гладиаторските ми сандали броят стъпките до срещата с истината. На палците ми се кипрят разноцветни камъчета. Добре, че отидох и на педикюр.

Виждам го веднага. Седнал на ръба на счупена саксия – прегърбен, със скръстени ръце и туристическа раница на гърба. Красив и секси – това е без промяна. Облечен е със син суитчър, светли дънки и тъмносини маратонки. The blue brit boy. Марк е в София! Невероятно!

• Марк!

Той се обръща, бързо се изправя и се затичва към мен. След по-малко от едно вдишване съм в обятията му. Чувам как повтаря „Извинявай, извинявай, извинявай, извинявай! Ето ме!“. Мирише на хубаво и е възбуждащ. Искам да го вкуся отново. Захапвам го по устните. Времето спира. Пространството изчезва. Двамата се превръщаме в комета от страст и копнеж. Носим се в космическо безвремие. Искам да продължи. С нежелание рязко го отблъсквам от себе си и го зашлевявам по бузата.

• Очаквам обяснение!

Марк се шашардисва. Гледа ме обидено, търкайки зачервеното си лицето и пита:

• Този шамар не беше ли малко краен?
• Не, изобщо! Първо те мразих, че ме излъга. После се ужасих да не си умрял. После се страхувах, че никога няма да те видя повече. След това се опитах да те забравя. Сега се появяваш от нищото на рождения ми ден. Какво очакваш? Торта?! – бясна съм и облекчена едновременно.
• Имаш рожден ден?!

Сините му очи се облещват. Притиска се съм мен и прошепва в ухото ми:

• Да, искам торта. И теб за подарък.
• Днес подаръците са за мен, sorry. Какво правиш тук? Къде ще спиш?

Пак го отблъсквам. Този път само формално.

• Не знам още. Нищо не съм резервирал. Прибрах се в Лондон, писах ти, но ти не отговори. Отидох до вас. Чарли каза, че си в София, затова просто се качих на първия самолет. Хей, баща ти беше с мацка.
• Знам – въздъхвам – после ще ти разкажа. Първо ти. Искам всяка подробност за мистериозното ти изчезване. Отиваме у нас.

Той ме шляпва по задника.

• Да вървим. Напълняла ли си?
• Oh, shut up! – изсъсквам и завъртам дупе.

Настанявам го на канапето и сервирам кифлички и соленки останали от закуската. Сядам на безопасно разстояние и млъквам. Марк лапа лакомо и ме моли за чаша вода. Донасям цяла голяма бутилка, две чаши и отново зачаквам. Почуквам с нокти по масата за по-драматичен ефект. Той се почесва по носа, отпива глътка смелост, шумно издиша и се намества удобно.

• Трябваше да изчезна от Лондон за известно време. Мислех, че ще мога да намеря начин да ти пиша, но грешах…
• Защо?.

Забързвам барабанния ритъм.

• Забърках се с лоша хора, Бриа – говори тихо. Едва изрича думите. Раздробява ги. – Сделки с имоти, незаконни схеми и огромни комисионни. Ставаше дума наистина за много пари. Подадох се. Минавах всичко през семейната фирма, без знанието на фамилията, обаче играта загрубя. Направих ужасна грешка. Баща ми разбра и се свърза с полицията. Признах си всичко и обещах да свидетелствам. „Онези“ започнаха да ме заплашват. Заканиха се да избият цялото ми семейство. Разясниха ми с най-малки подробности как ще го направят. Не питай, гнусно е. Наложи се да се скрием, докато ги хванат.

Марк изглежда толкова нещастен, че забравям собствения си гняв. Домилява ми за него.

• И заминахте за Щатите? – примъквам се към него.
• Не – казва, качва краката ми върху коленете си и започва да ги гали. – Не сме напускали Европа. Бяхме в Австрия – допълва, докато масажира глезените ми.
• Във Виена? – питам, започнала да се разнежвам.

Помня Виена. Прелестна е.

• В Айзен-нещо си. Живяхме в замък. – той прехапва устни. – Бях затворник в разкошен замък в град с трудно за произнасяне име. Нямах право да използвам телефона си, нито компютър. Всяка комуникация с външния свят ми беше абсолютно забранена. Комуникирах единствено с инспектора от Скотланд Ярд…
• Можеше поне да ми кажеш, че ще сме на един и същ континент…
• Не можех. Не трябваше да давам никаква следа, в случай че се докопат до теб – той ме поглежда гузно.

Аз се паникьосвам, изритвам го, отскачам настрани и повишавам тон:

• Искаш да кажеш, че през цялото време, докато те нямаше, някой гангстер е можел да ме „докопа“ и животът ми е бил в опасност?

Пребледнявам.

• Те не знаят нищо за теб. Никога не съм те споменавал. Пазих те максимално далеч от тези среди и тия откаченяци. Беше … по-скоро превантивна мярка.

Марк се опитва да ме успокои.

• Току-що се подмокрих от страх – сбръчквам вежди.
• Може ли да пипна?  – той лукаво се надвесва над мен.
• Марк! – успявам да възнегодувам преди да запуши устата ми с неговата.
• Бриана?! – майка ми се материализира на вратата, мигайки недоумяващо.
• Ъъъъ, мамо, това е Марк – пелтеча, докато заемам по-прилична стойка.
• Hello, Katherina, pleased to meet you. Finally. – самата божия невинност бодро се изправя и изпружва ръка за поздрав.

Тя се навежда и оставя две пълни пазарски торби на пода. Зад нея се показват любопитните фризирани глави на леля Калина и леля Бени. Шах и мат. Марк е обграден. „Враговете“ скъсяват дистанцията, оборудвани с нови прически и кърваво червени подострени нокти. Той ме поглежда умоляващо. Устните му безмълвно изричат „help“. Не се сдържам и се разхилвам.

• Дами, представям ви Марк. Моето….гадже.
• Аууу, какво хубаво момче!

Леля Бени плясва пухкавите си ръце. Гривните на китките ѝ потвърждават твърдението с жизнеутвърждаващ звън.

• Той нали те беше зарязал?

Леля Калина недоверчиво присвива мишите си очички и се опитва да духне непокорен кичур, запецнал на челото ѝ.

• Мисля, че Марк има много за разказване – майка ми се е изопнала като генерал, анализирала е ситуацията и има стратегия – но първо ще ядем.

Трите възрастни госпожи с дърдорене напускат хола. Марк сяда изтощен на канапето и ме поглежда въпросително.

• Да се омитам ли?
• В никакъв случай. Купонът сега започва – продължавам да се хиля аз.
• Много смешно, Бриа! – започва да се ядосва.
• Ама, ти какво очакваше? Кат не ме оставя за миг сама, още повече днес. Споко, изглежда по-страшно отколкото е – целувам го по носа.
• Исках да говорим, да ти обясня всичко, да сме заедно… – скапва се като презряла круша.
• Ще. А и вдругиден летя обратно. Ти имаш ли обратен билет?
• Не. Ще резервирам за твоя полет. Ще се приберем двамата – в интонацията му има въпрос.
• Някой знае ли че си тук? – връщам сериозния си вид.
• Имам забрана да напускам Лондон. Майка ми обеща да ме покрие за ден-два… Надявам се да успее, иначе ще си докарам още неприятности.
• А баща ти?
• Той не ми говори. Все едно не съществувам.

Марк е разбит. Вината го натиска към земята. Привежда се и се смалява. Пред очите ми стройният английски красавец се превръща в 100-годишна костенурка без коруба.

• Хванаха ли ги? – разтривам раменете му и да го сръчквам да се поизправи. – Хванаха ли господата мафиоти?

Преди да успее да отговори, от коридора се разнася „surpiseeeeee“ с характерното обезоръжаващо „р“. Марк трепва и ме поглежда въпросително. „Антон“, потвърждавам аз. Влиза ухание на фин френски парфюм, последвано от бързите стъпки на Катерина.

• Какво правиш тук?! – чува се от коридора.
• Здравей, скъпа, после ще ми се караш. Къде е рожденичката? 

Без да дочака отговор, доведеният ми баща отваря една по една вратите на всички стаи. Когато постига успех в търсенето се изправя се пред мен с целия си финес и чар. Носи модерни слънчеви очила, косата му е подредена в къса мъжка подстрижа, сресана на страничен път. Избръснат е гладко. Спортното му маслено-зелено сако е леко измачкано, а под него се подава бежов тишърт с цвета на широките панталони с намек за някогашен ръб.

• Бриа, принцесо!

Той разперва ръце. Прегръщам го силно.

• Здравей, Антон. Радвам се, че си тук –  изричам на един дъх от дебрите на прегръдката му.
• Нямаше как да пропусна рождения ти ден. Кога започва официалната част? Кога ще раздаваме подаръците? Бъди щастлива, съкровище, и се пази здрава. Останалото знаеш как да си го вземеш – бащински нарежда той.
• Благодаря! – целувам го по бузата.

Антон премества поглед от мен и вижда Марк. Марк се изправя и стегнато се покланя.

• Приятно ми е, сър.

Двамата са с почти еднакъв ръст и телосложение. Антон приятелски потупва Марк по рамото.

• Драго ми е да се запознаем, младежо.

Катерина наблюдава отстрани. Очите ѝ са влажни. В едната си ръка държи голяма лъжица за готвене, а с другата побутва французина и казва:

• Остави ги и ела да ми помогнеш. Премести тоя куфар в спалнята, че тук пречи. 

Той я притиска нежно към себе си, вдига пътническата си чанта и тръгва до майка ми.

• Антон има ли други деца? – пита Марк, когато отново оставаме сами.
• Имал е дългогодишна приятелка, но е починала. Нямат деца. След смъртта ѝ  започнал да пътува повече, да пише и един ден дошъл в София. Останалото е настояще.
• Ясно. Ти си единствена за много мъже. В това число и за мен. Как ще се справя с цялата тази конкуренция?
• Опитай – свивам рамене и го поглеждам предизвикателно. – Но няма как да се случи, ако продължиш да ме зарязваш.

Обядът е сервиран. С Марк влизаме в трапезарията, хванати за ръце. Цялата компания е заела местата си около бялата винтидж маса и ни очаква. Два сбутани един в друг стола ни подканват да седнем. По възглавничките им, в тон със салфетките, са накацали пеперуди. Майка ми се е постарала с декорацията. Двадесет и четири червени рози със силно подкъсени дръжки са пръснати из кухнята, поставени в малки стъклени чашки. Аз съм формалният повод за това умилително домашно тържество, но Марк се превръща в специалния гост. Той търпеливо се оставя на водовъртежа от въпроси, в очакване на онзи, чийто отговор ще го заръфа преди да е дошло време за десерта.

• Защо изостави Бриана? – изсъсква леля Калина и атакува директно, заела позицията на дива котка, готова за скок.  

Марк ме поглежда и хваща ръката ми под масата. Аз понечвам да кажа нещо, но Катерина ме изпреварва:

• Всяко нещо с времето си – тя подарява на Марк съпричастна усмивка.

Той въздъхва смутено и я поглежда благодарност. Ръката му стиска моята до побеляване. Инстинктът на майка ми усеща, че въпросът е бодлив и ще пробие мехура твърде лична истина. Честността на Марк няма да донесе утешение за моето страдание. Първо ще потече гной от срам и  вина. Публичното му откровението ще бъде трудно за смилане без обвинения, без да ти се догади, без да искаш да избягаш или да напишеш обвинителен акт. Искреността не оневинява и не може да бъде преглътната от всеки. Любовта на Лина към мен не търси отговори, а единствено възмездие за тъгата ми.

„Happyyyy birthdаааааay tooооо yооou!“

Стряскам се. Всички са прави и се надвикват в радостно крякане. Шарени подаръчни опаковки с бухнали дебели панделки се борят за място между празните чинии. Ахвам и пляскам с ръце. Разкъсвам мислите за престъплението на Марк заедно с хартията, за да мога се насладя на новите си придобивки. Бижута и гримове, чисто нов фотоапарат, който веднага увесвам на врата си, и спираща дъха рокля D&G, директно от Париж.

• You are the best! – благодаря през сълзи, прегръщам и целувам всеки поотделно, докато не заприличвам на клоун с червило по бузите и разрошени коси.

Гаджето ми без подарък се е скатало в ъгъла, в опит да се скрие от пронизващия поглед на едната ми леля. Правя знак да се приближи и го гушвам.

• Chill! Тук си, това е достатъчно.
• Обичам те, джудженце, ще се реванширам в Лондон – едва успява да прошепне той.
• Пробвай роклята – провиква се Антон, похапвайки домашен крем брюле с боровинки от китайска порцеланова купичка.

Козирувам, мятам модния шедьовър на рамо и помъквам Марк към стаята ми.

• Помогни ми с ципа! – казвам и го плясвам, докато се опитва да опипа задника ми.
• Красота! – той смирено капитулира и шумно сяда на леглото. 

Роклята ми става идеално. Телесен цвят дантела с накацали бродерии от разцъфтели черни рози. Дефилирам в кухнята сред одобрителни аплодисменти и възгласи „Их!“ и „Ах!“ и се чудя дали ще успея да измъкна малко време тишина преди големите тържества довечера. Имам нужда от почивка и да асимилирам цялата новодошла информация. Поглеждам към Марк, който също уморено търка слепоочия.

Леля Албена поглежда часовника си и възкликва:

• О, то станало късно. Калина, трябва да вървим да се преоблечем и наконтим. Брианче, до довечера, скъпа – тя  властно ме сграбчва в обятията си, заговорничи кратко с майка ми, хваща Лена за лакътя и скорострелно напускат апартамента.
• Къде си се настанил? – Кат поглежда към моя англичанин настоятелно, след като оставаме сами.
• Нищо не съм резервирал. Мога да потърся хотел наблизо… – мънка той.
• Глупости. Ще спиш тук – категоричен е Антон.
• На дивана! – добавя майка ми след кратък миг за размисъл.

Не се включвам в разговора. Мислено увековечавам момента, в който Марк получава своята виза за пребиваване в живота ни. Повдигам апарата и правя една снимка. 

• Да подремнем малко, а?  – казвам и се прозявам.

Уединяваме се в стаята ми, събличаме се по тениски и лягаме сгушени един в друг. Обичам да заспивам до Марк. Сънищата долитат леки и прозрачни. После ще говорим, ще правим секс, ще му се сърдя, ще му простя. Има време за това. Затварям очи, отпускам глава на гърдите му и се заслушам как бие сърцето му. Туп-туп. Туп-туп.

***

Изглеждаш чудесно, момиче! Казвам го мислено на себе си, докато нагласям една идеално оформена къдрица пред огледалото в банята. Всички са готови, изтупани и чакат мен. Обувам бежови сандали на ток, в тон с италианската си рокля, със страхопочитание поставям новата камера в раницата си и изчуруликвам „Let’s go!“.

Пролетта няма нужда от много грим. Малко блясък на устните, от онзи, който харесва баща ми, цвете в косите, забодено от майка ми, и прегръдката на мъж, който ме обича. Останалото е лек ветрец и възторжен хор от щастливи чучулиги. Телефонът ми звъни.

• Happy birthday, Briana!

Чарли е.

• Благодаря, не вярвах, че ще се сетиш.

Става ми приятно.

• Едва ли бих могъл да забравя тази дата. Как си? Забавляваш ли се?
• Купонът точно започва.
• Весело изкарване. Кога летиш насам?
• След ден.
• Ок, ще се видим тогава. Нещо друго интересно?
• Марк дойде – тихо споделям тайната.
• Марк е при теб? – композиторът се замисля. – Разумен ход, много разумен ход. Радвам се, че е дошъл. Ok, see you soon. Поздрави майка си!
• Ще! – казвам и поглеждам към Катерина, която критично наблюдава двора на сладкарница и дава нареждания на сервитьорите.

Лелите ми пъргаво щъкат между малките дървени масички и добавят шарени акценти с пролетни китки. Търся Марк с поглед, но не го виждам. Гостите започват да пристигат. Вдишвам дълбоко, намествам няколко къдрици и слагам още малко блясък на устните си. Готова съм да бъда примата на вечерта.

Празничният вихър ме понася в собствена хореография, над която нямам контрол. Аз съм балерина в дизайнерски тоалет, която се върти сред усмивки, пожелания, различни благоухания, белгийски шоколад и бяло вино. Общувам, усмихвам се и снимам лицата на хората, приели поканата да бъдат част от моя специален ден. Това там е Мишо. Израснахме заедно. Познавам го от бебе. Започнал е да пуска коремче. Ето я и Вяра. Животът ѝ не е тайна за никого, откакто има фейсбук. Станала е рекламно лице на фитнес добавки.  Тази там с късата пола и големите обеци е Мария. Виждам и Иво до чичо Пепи –  съдби, преплели се с моята в някакви моменти от живота ми – моите корени и моята памет. Приятно ми е, че всички са тук. Опитвам се да заснема лицата им без поза – когато се смеят или са замислени, когато са себе си. Искам да ги запомня чисти и естествени. Обективът ми се сблъсква с бледо-оранжеви рози. Вдигам глава, а зад тях се усмихва гигантски букет със сините маратонки и главата на Марк. Антон е зад него и изглежда разтревожен.

• За най-красивата – казва сексапилният британски акцент и се опитва да ми връчи оранжевото чудовище, но аз не успявам да го задържа. – Обиколихме малко цветарници с Антон. Липсвах ли ти? – целува ме по бузата и оставя цветята на самотен ратанов стол близо до нас.
• Не е зле да си поговорим. Къде е Катерина? – прекъсва го френският ми step father и тръгва я да търси.
• Каза ли му? – питам Марк.   
• Да – едва отговаря и прехапва устни.

Майка ми мълчаливо и без да задава въпроси изслушва престъпната история, втренчена в чаша с вода. Пръстите ѝ започват да треперят. Пръстените ѝ се удрят в стъклото с тревожен звън. Седнали сме на отдалечена маса, но въпреки това тя шепне:

• Хванаха ли всички? Цялата банда?
• Да, от полицията ме увериха, че всички са арестувани. Мен ме пуснаха под гаранция, без право да напускам страната.

Марк съсредоточено инспектира маратонките си.

• И какво правиш тук, тогава?
• Трябваше да видя Бриана.
• Всички останали ли са в затвора?

Марк кима.

• Сигурен ли си?
• Иначе нямаше да се върна в Лондон.

Сините, маркови маратонки са погълнали цялото внимание на новоизлюпения бандит и той не отлепя поглед от тях.

• Бриа, може би е по-добре да не се връщаш там засега. Може би е по-добре и двамата да поостанете тук, в София.

Тя ни поглежда с надежда.

• Аз трябва да се прибера. Нелегално съм тук. Предстои процес. Ще свидетелствам в замяна на по-малка присъда за съучастничество.

Марк се старае да избегне среща с очите на майка ми и се заема да почисти невидими петънца от подметките си.

• Абсурд, мамо! Въобще не си го и помисляй. Заминавам за Англия, предстои ми участие в изложба, което може да реши бъдещето ми, и въобще няма да позволя някакви тъпанари да ме уплашат – скачам разярено.
• Бриана, могат да те убият! – тя се изправя и се озъбва в лицето ми.

Изчезва и след секунда се връща със запалена цигара.

• Нали ги отказа? – милвам я по косата.
• Млъкни! Трябва да помисля – казва тя, пуши и гризе нокът.
• Никой няма да ме убие, мамо – приближавам се към нея и я прегръщам.
• Наистина не е опасно за Бриа – намесва се Марк.
• Ама и ти си само един красив глупак.

Кат го гледа с яд.

• Бриана, ще ми се обаждаш всеки ден. Чу ли? ВСЕКИ. БОЖИ. ДЕН! – казва с глас, който не търпи възражения, обръща към мен и хваща лицето ми.  

Аз успявам да се съглася.

• Guys, отиваме в Bedroom. Ще дойдете ли? – провиква се някоя от приятелките ми, но се е свечерило и не виждам коя.
• Може би по-късно. Тръгвайте и се напийте за мое здраве – извиквам и аз.
• Вече сме пияни. Cheers! – хихика се тъмното.

Антон събира подаръците и започва да ги товари в такси. Гостите са изпратени с благодарности и обещания за нови срещи, които знаем, че няма да се случат скоро. Катерина е събула високите токчета и седи боса на стълбите на заведението, наметнала пепелявата пелерина на притеснението. Сядам до нея и казвам, че всичко ще бъде наред.

• Не отивам в Камбоджа, мамо. Правиш го по-страшно, отколкото е.
• Знам, миличка, просто се ужасявам от мисълта, че може да ти се случи нещо лошо – тя се обляга на рамото ми. 
• Никой, никога не е застрахован. И мен ме е страх. Страх ме е за теб, за Марк…и за мен си ме е страх, защото тъкмо започнах да се чувствам смислена…

Започвам да хлипам.

• …но няма да  се скрия в скута ти и да се откажа от целите си, от баща си, от любовта. Майната му на страха, Кат.

Изправям се и избърсвам носа си с опакото на ръката. Вече съм готова за война и с моите, и с нейните демони. Майка ми трепва при думата „Кат“. Само Чарли я нарича така.

• Май си си паднала сериозно по момчето… – поглежда ме лукаво.
• Когато го видях пред НДК… – не успявам да продължа.

Буца непознато усещане засяда на гърлото ми и го пресушава. Започвам да кашлям.

• Любовта те прави мъдра и смела, Бриа, но и по-уязвима. Пази се. Пази и него от собственото му безрасъдство – казва тя, подава ми чаша с вода и се навежда да обуе обувките си.
• По-добре ли си? – снишавам лице към нейното. Мога да усетя дъха ѝ.
• Ще бъда, миличка, ще бъда – тя отърква нос в моя.

Всички си тръгват на групи. Антон и Катерина ни пожелават „Лека нощ“ и се качват в таксито. С Марк оставаме сами в празния двор. Тишината е топла. Цветята са клюмнали в очакване на съня. С гаджето ми решаваме да се разходим и да се приберем пеша. Улиците на нощна София се опитват да ни съблазнят с барове и развлечения. Пешеходната част на „Витошка“ бълбука от шумове, разговори и музика, обляни от жълта светлина. Плуваме през морето от хора, заведения и витрини, стигаме до „Света Неделя“ и се спускаме към „Александър Невски“. Показвам му част от красивото, малко от уюта на родния ми град, тухли от моето ДНК. Той разглежда с неподправен интерес.

• Ще дойдем пак – казва го с желание.
• Ще дойдем – съгласявам се аз.

Купуваме си пици на парче и айран. Сядаме на пейка под светещия поглед на цар Самуил. 

• Повече никакви тайни, Марк. Каквото и да става, повече никакви тайни – го заклевам, опитвайки се със зъби да откъсна конци от кашкавал и парче шунка.
• Обещавам! – дава дума той, слага ръка на гърдите си, поглежда статуята, после мен и захапва устните ми, блеснали от мазнината.

Смеем се. Целуваме се. Обичаме се. София ни гледа с кръглото око на пълната луна.    

• Искам да видя какво криеш под роклята.

Приятелят ми се изправя, хваща ме за ръка и ме повежда. Тръгваме наобратно. Не бързаме. Не говорим. Усещаме един друг. Възбудата ни свързва и усуква във все по-сложна конструкция от плът и желание. Губя представа къде свършва Марк и къде започва Бриана, коя съм била преди него и каква ще бъда после. Ще мога ли да съществувам, ако той отново изчезне? Любовта ме връхлита, отнела силата ми да ѝ се противопоставя. Хищен бял орел захапва слабините ми, мята ме на крилете си и политам високо, твърде  високо, страшно високо. Единственият шанс да не пропадна в бездната е да му се доверя, да прегърна звяра, да се оставя, да се подчиня и да вярвам, че няма да ме нарани. Не, не ми пука, че може да боли. Свличам се в обятията на гаджето си.

„Вземете си стая“, чувам отнякъде иронична забележка. Отварям очи, но не се приземявам на софийския тротоар, а отново потъвам в дълбокото синьо на Марк. Няма друга реалност. Съществува само той. Гледа ме със смесица от жажда, нежност и фанатично желание. И аз го искам до лудост.

Влизаме у дома. В спалнята на майка ми свети. При шума лампата се засрамва и угасва. Ние не. Нощта е твърде кратка, страстта е твърде силна, ненаситността е будна и бодра. Заспиваме призори. Събуждаме се следобед. Четем бележка „Излизаме. Ще се върнем довечера.“ Ядем студени палачинки. Пием сок от малини. Обличаме се и наваксваме с разговорите на канапето в хола.  Марк знае за успеха на The Gentlemen и за моя пробив.   

• Е, кога научи всичко? Не мога да те изненадам с нищо – чудя се аз.
• В Лондон се видях с Кристофър за малко. Първо питах за теб. Когато пристигнах тук, исках да започна с поздравления за фотографския ти успех, но ти се опита да ме пребиеш.

Той се усмихва.

• Нямам търпение да се върна в големия град – подскачам от ентусиазъм.
• Градът на лордовете Ви очаква, милейди, за да коленичи в краката Ви.

Марк пада на колене и целува ръката ми.

• Престани! – кискам се от удоволствие.

Резервираме обратен билет и за него на безобразно висока цена и пускаме сериал по HBOGO.   

• Чакай! – скачам и отивам в кухнята. Връщам се с пуканки.   

Мама и Антон се прибират след няколко часа. Тя ме дърпа в настрани и казва на български:

• Взимаш ли противозачатъчни?  Внимавай да не забременееш.
• Не – засрамено отговарям.
• Ще говоря с гинеколога, ще ти купя подходящи и ще ти ги пратя.

Тя е практична. Аз се изчервявам. Не знам какво друго да кажа. Ушите ми пламват. Катерина продължава да ме гледа строго.  Аз отстъпвам назад и мятам поглед към хола. Антон и Марк пият уиски. Няма място за мен. Свивам рамене и се връщам на женска територия.

• С какво да помогна? Да сготвя ли нещо?

Гузна съм и ми е неловко.

• Донесли сме китайско. Всичко е наред, дете.

Тя сипва две чаши вино, пускаме радиото и сервираме вечерята с валсови стъпки.  Катерина се старае да изглежда ведра, но е си личи, че е неспокойна. Не споменава и дума, обаче знам, че не иска да ме пусне, не иска да се връщам в Лондон. Знам също, че няма да ме спре да замина и рано или късно ще се примири, че съм пораснала. Утре вечерта отново ще съм далеч от нея, ще видя Чарли и ежедневието ще утихне, затова я хващам през кръста и я завъртам. Залитаме се и се разсмиваме. Обичам да слушам смеха ѝ. Дава ми сигурност.

***

• Майка ти е голяма работа – казва Марк, промушил нос през процепа между седалките в самолета и се намества на задния ред. – Чарли не е наред да я остави.
• Не си опознал Хана – изкълчвам устни, така че да ме чуе без да викам.
• Сър, може ли да се сменим? – Марк потупва по рамото възрастния господин, седнал на мястото до моето.
• Не е редно… – протестира човечецът.
• Хайде, моля ви! – гаджето ми не търпи отказ.
• Добре, добре – мъжът бавно става и с досада се премества.
• Коя е Хана? – Марк енергично тупва до мен.
• Новата приятелка на Чарли. Шведка е. Ти си я видял, нали? – въздишам.
• Мхм, баща ти не си поплюва.
• Той е магнит за мацки. От него съм го наследила – опитвам да изпърхам с мигли, но ми прилошава и се хващам за корема.

Политаме.

Бе. авт.

Имах колебания каква да е музиката на глава 15, но „Арлина“ на Нова Генерация надделя над „Wild is the wind“ на Дейвид Боуи.