Градът, в който всички са щастливи се намира в Сухата земя, между Невъзможното море и Бленуващите планини.  В града, в който всички са щастливи никога не вали и небето над главите на обитателите му винаги е синьо. По-точно небето розовее, като по изгрев и залез, но през целия ден, в бебешко розово – бонбонено и равно, без сенки и тайнства, непомрачено от облаци. В града, в който всички са щастливи не растат треви и дървета, няма момини сълзи, нито плачещи върби и трепетлики. Понякога се срещат кактуси, но и те са рядкост, освен Златистободливата пародия, която е внос от Аржентина. Тя никак не обича вода, затова в сухата земя се чувства добре.

Градът, в който всички са щастливи не е толкова необикновен град. Хората се раждат и умират, има болести и неправди, и непочтеност, и самота, водата е кът, ала хората са забравили да страдат, не помнят що е гняв и не таят болка в сърцата си. Това е така е заради духа от солната лампа, който изпълнява желания. За да бъдем по-точни, за разлика от комерсиалните джинове, този изпълнява само по едно желание. Той е особен дух, сбъркан може би, защото не дава, а отнема – поглъща лошите спомени и тежките мисли, а щом се натрупат много, започва да ги складира в лампата, докато не мине време и не поолекнат. Тогава поема и тях. И лампата не е някаква вълшебна, а от обикновен кристал розова сол, каквито често се срещат в района и се използват за какво ли не, включително за направата на лампи с крушка в средата, повечето от които са предназначени за износ. Как джинът се беше отзовал в солната лампа, даже той самият не помни, защото е било отдавна, в годините, в които градът, в който всички са щастливи е имал име и е бил упоменат в атласите и географските карти.

Духът от солната лампа се казва Себастиян. Кръсти се сам, заради липса на себеподобен, който да му стане кръстник, а и защото все пак беше джин и можеше да се нарече както си избере. Себастиян искаше да има име, но не какво да е име, а артистично. В душата си той беше артист и умееше да пее, но за тази му дарба никой не знаеше, понеже никой искаше от него да пее. Всички искаха едно и също – да ги отърве от нещастието, дорде са живи.

Речено-сторено. Себастиян имаше цяло шоу за отнемане на човешкото нещастие, което включваше плясване на ръце, потропване на пети, салто във въздуха и издишане на гъст розов дим с вкус на захар, понякога на карамел или ванилия. Този ритуал нямаше никакво значение за изпълнението на желанието, но изглеждаше убедителен, хората го харесваха, пък и Себастиян беше артист и обичаше да се изразява артистично, но след всяко представление джинът плачеше, защото човешкото страдание боде и никога не свършва. В града, в който всички са щастливи непрестанно прииждаха нови и нови почитатели, научили за джина от солната лампа – кой от интернет, кой от врачки, кой от старите книги. И всеки искаше от него само едно – да го отърве от нещастието, дорде е жив.

Себастиян плачеше и когато го намери момичето с разбитото сърце. Тя вече се бе срещала с духа, за да я спаси от проклятието на нещастната любов. Сега не помнеше нещастната любов и обичаше щастливо – понякога задълго, понякога закратко, ала винаги все нещо ѝ липсваше, все оставаше жадна и беше припряна, но тази своя трескавост тя отдаваше на малките дажби вода, които ѝ се полагаха в щастливия град.

-Какво има? – попита го.

-Тъжен съм и ме боли – отговори ѝ.

-Какво е тъга? – попита го.

-Мокра е, като сълзите – отговори ѝ.

-Какво са сълзите? – попита го.

-Капчици болка – отговори ѝ.

Момичето с разбитото сърце, което бе забравило вкуса на плача, беше силно дехидратирано. То доближи напуканите си устни към лицето на джина и понечи да го утеши с една от онези пустинни и безсочни целувка, които умееше, но вместо това отпи от сълзите му.

-Искам още от това – каза му.

-Изпълних твоето желание. Сега си добре, не страдаш – отговори ѝ.

-Искам да опитам още от теб – повтори момичето и грабна солната лампа, но поради припряността си я изпусна на земята, а земята беше толкова твърда, заострена и грапава, че лампата се раздроби на парчета.

Себастиян остана без подслон, а складираното нещастие се разхвърча във всички посоки, счупи няколко прозореца и одраска прясно боядисаната розова фасада на кметството. Джинът не успя да го събере отново и бе прогонен от града за вандализъм. Момичето го последва, защото сълзите на Себастиян попиха в разбитото ѝ сърце, а то пожела да си припомни различните вкусове на любовта. Двамата се изкачиха до върха на Бленуващата планина. Себастиян запя. Пееше за тъгата, за мъката, за горчилката, за всичко онова, които беше отнемал от хората и бе държал в себе си. Песента му се сблъска с равното плоско небе и проби дупка. През нея се промъкна гръмотевица и повлече след себе си облаци. Над Сухата земя заваля.