Колко лесно се влюбват самотните жени и как бързо оживяват лицата им. Достатъчно е мимолетно докосване, топъл поглед на мъжки очи, спрели се за миг в техните или дочути думи, прошепнати в полупразен автобус. И тогава как пламенно кипват телата им – като нагорещен чайник, който иска да ври и танцува по парещия котлон на емоционалността.

Емоциите са горивото за женската душа, а самотата ги приспива и притъпява. Затова безгласно крещим за чувствителност, за страст, за тревога, за отдаденост – за да се чувстваме живи, споделени, живеещи и на себе си. Самотата ни отнема всичко това и ни запраща в дълбочини, които трудно опознаваме, в които с нежелание се припознаваме, където тишината е твърде плътна.  

Жени със самота в сърцата има навсякъде. Те са много повече, отколкото признават. Това забулено в пустош чувство е по-интимно даже от любовта. Дискретно и срамежливо, то рядко става обект на самопризнания. Ала самотата вдига тост с розѐ от гръдния кош на младите, семейните или обвързаните със същия темперамент и амплитуда, с които пее своята меланхолична песен в среднощните бълнувания на необвързаните, старите или изоставените. Всички вярват, че заобиколени от хора ще прокудят самотността си, но в неподходящата компания тя кънти в ушите им по-силно от престорения смях или от несекващия поток празни думи. 

Жените със самота в сърцата са различни. Едните бавно и търпеливо я опознават. После я поставят като изящен кашмирен шал, с който нежно загръщат раменете си по време на разрушителни бури или страховити наводнения и не го захвърлят, докато не са напълно готови и не усетят светлината в собствения си поглед. Тая самота, изречената и признатата, спира да изглежда като проклятие и започва да им доверява тайни, които останалите чувства почти не познават. И когато разкрие цялата си загадъчност, когато свали злокобната си прашна маска, лицето ѝ става нежно и грижовно като обичта към себе си.  

Другите се страхуват от нея, плашат се от нейната режеща откровеност. Щом усетят допира на костеливите ѝ ръце се паникьосват и започват да я гонят, да бягат, да се крият като от призрак и да преструват на други. Или се засилват прекалено отдалеч и се хвърлят от невидими мостове, построени в облаците на надеждата, че ще паднат в прегръдките на своя принц, ще видят образа си през него и ще прогонят своята самотност. Понякога наистина там някъде чака мъж, който напомня за принц, друг път – на негово подобие, но нерядко тези жени като слепи русалки се оплитат в мрежите на случаен рибар, който ги завлича в свят– твърде сух и още по-пустинен. 

Трудно е да не се плашим от самотата. Тя често е твърде голяма хапка за изгладнелите ни за любов души. Някои твърдят, че самотността може да убива, но това е нещо много по-сложно – тя има енергията да преражда. Изисква сили, които не винаги успяваме да открием в телата си, изглежда като бездна, в която трудно се ориентираме, но минем ли веднъж и докрай през цялата ѝ празнота, след нея се разкриват наситени от емоции и нюанси вътрешни светове, които са безценни.  

Самотата е като музиката – може да е неслушаема, може да депресира, но може и да вдъхновява, може да отнема, но е щедра и в даването. Самотата е да прогледнеш в себе си и да разбереш коя си отвъд маските, фасадните оценки, повърхностните (само)самозаблуди. 

Самотата идва, за да се научим да водим честен разговор с голото си, незащитено аз, с мечтите, илюзиите и разбеснялата се параноя и да прочистим всичко онова, което е ненужно, измамно, тежи или няма никаква чиста стойност за живота ни. Самотата е чистилище. Тя носи отговори, които има нужда да научим.