Боже, защо си ми дал тази душа?
Кажи ми, какво да я правя?
Голяма, от камък, страшна и зла.
Когато умирам, все ме изправя. 

Когато се спирам, тя командва „Върви!“
И все ми повтаря, че мога, че мога.
Когато се давя, тя за миг не мълчи
и крещи със цял глас „Дишай, за Бога!“

Щом нощта властеливо се спуска във мен,
тя пали слънце, което ме пари.
И бърка в очите ми „Виж този ден!“
Нахална е, Боже,  това ме измаря.

Когато светът безпощадно мълчи,
тя ме сочи със пръст „Твоят свят е във тебе!“,
Ако с похот навън някой сластно шепти,
тя заспива с досада „Той не ти е потребен.“

И ме кара (Как не?!) да танцувам до смърт
ту танго, ту валс, ту някакво пого.
И се смее във мен „Това е нашият път.
Приеми! Това си ти! Стига с тая тревога!“

Но тревожна заспивам и с тревогите спя.
Не си спомням началото и се плаша от края.
За какво ми е, Боже, тази душа,
щом във мен все се блъскат и адът, и раят?