Отиде си един от най-големите. Да кажа, че той беше само изключителен артист, би означавало непростимо да подценя неговата личност, присъствие и завет. Напусна ни Дейвид Боуи – вдъхновител на поколения музиканти, цяла една ера в британската музика. Всъщност, докато пиша този текст осъзнавам, че за човек като него дори най-възхваляващите слова и определения биха били просто една рамка.

Дейвид Боуи беше личност извън всякакви ограничения и същевременно смъртен, който изобщо не се приемаше насериозно. Говоря все едно го познавам? Така се усещам  и така го чувствам. Може би, защото е в живота ми, откакто бях на 10 години и с отворена уста гледах филма „Лабиринт“, с онзи неустоим пънкар-магьосник, когото сънувах седмици след това. Може би, защото ми отне време и определено ниво на израстване, за да започна добре да разбирам музиката му и, когато това се случи, тази музика беше (и ще продължи да бъде) с мен в добро и в зло.

Няма да правя ретроспекция на шедьоврите, създадени от Боуи, нито имам претенцията да познавам дискографията му, така като някои мои приятели. Аз съм по чувствата, а чувствата което остави анонсът за смъртта му беше смут, празнота и самота. Милиони хора по целия свят се почуваствахме осиротели, защото подсъзнателно вярвахме че той е вечен,  че е неуязвим за времето и за тлеността.

Докато гледам “Lazarus” („Лазар“), последното видео на Боуи (сингъл от прощалният му албум „Blackstar“ и официално издаден на 17 декември 2015 г.) осъзнавам, че наистина е така. Виждам лицето и тялото на раково-болен смъртник. Всички болни от рак си приличат, в тях няма надежда, няма светлина, а кожата им започва да бледнее и прозира. Болестта ненаситно ги яде отвътре като гнусен червей, докато останат само обвивките. И край.

Но не и при Боуи. Той е толкова жив, в него има някаква силна, искряща, извънземна енергия. Забавлява се, театралничи, жестикулира и сякаш се надсмива над смъртта. Въпреки тъгата си, самата аз несъзнателно започвам да се смея, гледайки човека, който съумя да победи, обезсили и подчини дори “онази с косата“ на своите творчески прищевки и проекти. А след това ѝ показа среден пръст и отлетя, за да се превърне в звездния човек, за който пее  в “Starman”.   

И ако Христос възкреси Лазар на четвъртия ден след смъртта му, то Дейвид Боуи няма нужда от чужда помощ, за да живее. Той стои много високо, на място, където смъртта не може да го достигне.