Ние, жените, плачем за щяло и нещяло – преди цикъл, по време на цикъл, когато страдаме, когато се смеем, заради някой филм, спомен или песен. Нашите чувства се леят като от развалено кранче за вода, което ту капе, ту шурти, ту причинява истинско наводнение. И все пак, когато се влюбим нещастно, сякаш се прибираме в себе си, обличаме се в извиращата от сърцата ни ненужна обич и разголваме чувствата си избирателно, само пред най-близките. Когато сме отхвърлени сме тихи. Изживяваме, оцеляваме, възраждаме се лесно или трудно и след това започваме отново – пречистени, открити и приемащи, без да създаваме твърде много външен шум. 

Женската природа е емоционална. Независимо колко подигравки и упреци отнасяме заради това, този факт ни сближава със спецификата на чувствата и, с течение на времето, създава у нас механизми, с които се научаваме да лекуваме разбитите си сърца по-бързо и по-безболезнено. Така се разделяме и с несподелената обич –  тихомълком, върху мокра от рев възглавница. 

Момчетата не са толкова на „ти“ с чувствителността. Те нямат идея  как да реагират на последиците от нещастната любов. Дали, защото са по-сдържани с нежните трепети и по-пестеливи на влюбвания,  но когато чувствата на един мъж са отхвърлени, земята сякаш се разтриса. При това земетресение има графика на зависимост – колкото по-студенокръвен, самодостатъчен и безчувствен го играе мъжът, толкова тътенът е по-зловещ.

Няма по-объркано създание от един отхвърлен влюбен. Хаосът, който се завихря в него, излиза на повърхността и попива в цялото му ежедневие. Битието му се обръща с главата надолу, а той крещи от локвата на собственото си самосъжаление, неразбиращо и печално, безпомощно протегнал ръце към момичето, което не го иска.

Мъжкото страдание има его. То настоява за публичност, вика за внимание от текстове на чужди песни, цитати от филми, статуси в социалните мрежи, спонтанно съчинени стихове. Мисли се за единствено по рода си, за края на света или поне за началото на нова ледникова епоха. Избухва като ядрен взрив, а след него настъпва студ и пустота.

Случвало ми се е да разговарям с такива „ледени принцове“, които с години не могат да се възстановят от несподеленост и се гордеят с това. „Обичах веднъж и оттогава в мен няма място за любов. Живея в безразличие…“, с някаква артистична меланхолия говорят те, сякаш са драма-герои. А после слагат маските на отрицанието, на безсърдечните мачовци или на самовглъбените творци и се кълнат, че „ги интересува само секса и не си падат по чувствата“. 

Tочно тук е уловката, защото много жени биха се изкушили с опит да пробудят чувствителността у такъв загадъчно-драматичен мъж. На много от нас им се ще да бъдат пролетта, която ще стопли сърцето му и ще го върне към блаженството на споделеността. Вивиан Уестууд казва, че любовта винаги трябва да е лесна, само че в този случай лесно няма. Даже нещо повече – взаимната любов е невъзможна.  Мъжете на такъв етап от живота си са бездни. Те засмукват всяка топлина, но плюят хлад и изстинали, безвкусни ордьоври.

Mакар да ми се иска да кажа: „Момичета, стойте далеч от наскоро отхвърлени мъже!“, винаги ще се намерят жени, които ще пожелаят да опитат менюто, ще им приседне, ще се откажат от основното ястие, след това самѝ ще си платят сметката, ще благодарят, че всичко е приключило и накрая ще повърнат натровените си чувства тихомълком, върху мокра от рев възглавница. 

Готови сме да обичаме тогава, когато оставим сърцата си незащитени, било то и с риска да бъдат разбити, но отхвърлените мъже са прекалено уплашени от острите ръбове на собствената си, потрошена душевност. Единствено в тяхната власт е да съберат парчетата и да се сглобят във вид, способен на нова взаимност. В противен случай ще нараняват болезнено, защото това е единственото, което помнят от любовта.