Падах ниско долу с гръм върху земята. Сред калта.
Лазих боса, мръсна, с пръст върху косата. През нощта.
Виках гневно, силно подир светлината. Да простя.
Гледах с мътен, втренчен поглед тишината. В самота.

Бях тъга и спазъм, и бездънна зима. Вътре в мен.
Нямах цвят – без лик и ничия любима. Ден след ден.
Бях дете без детство, сън в съня на скитник. За да знам.
През живота земен всичко преживяваш. И си сам.

Бях божествен огън, ненаречен ангел. И горях.
Бях поле със рози, неописан залив. Чиста бях.
Бях мечта и спомен, и във нечий поглед. Се видях.
Вечно търсех смисъл, носех светла пролет. И летях.

Бях и дух, и дявол, дишане и задух. Като сън.
И от толкоз „бях“ аз себе си създадох. Вече съм.

Вече съм различна – топла, не и хладна. Като дъх.
Повече обичам. На себе си съм вярна. Като връх.
И не се страхувам. Хората сме смели. Даже в плен.
Всичко има смисъл, всеки миг събужда любовта във мен.