Любовта не ни принадлежи. И колкото и да ни се иска да е единствена и завинаги, тя ни качва на крилете си, за да не забравяме какво е да летиш, но често след това ни връща на земята – леко, бавно и нежно или разбиващо, с болка и писък. 

Има любовни истории, които просто трябва да се случат на една жена, а тя, от своя страна, трябва да ги изживее, да им се отдаде напълно в момента и за мига.  След това трябва да си тръгне без да гледа зад гърба си, защото в противен случай магията ще изчезне и ще остане само задушлива пепел, а принцът ще се превърне в обикновено момче, борещо се не с великани, а със собствените си демони.

Практичните момичета така и правят – обират каймака, облизват сластно устни и продължават напред. Романтичните момичета обаче твърде често се обръщат назад. Понякога даже тръгват заднешком и, вместо да гледат собствения си път, се спъват в нечии чужди приказки, от които вече не са част. Успокояват себе си, че това е правилно, че е „лоялност на чувствата“, но просто са страхливи. Страхуват се да вземат онова, което е било предназначено за тях, да дадат своя дял, да кажат „сбогом“ и да си тръгнат, защото не искат да повярват, че има опияняваща любов, която е за кратко. Иска ми се да вярват във вечността ѝ. Това им дава необяснима, смахната сигурност. 

Някои го наричат „да живееш в миналото“, но според мен то е жадна за съществуване надежда, която променя сетивността и изгражда нова, паралелна реалност – убедителна, способна да унищожи всеки аргумент „против“ и да обори дори най-скептичните си външни наблюдатели. Защото, когато една любов е била страстна, споделена и силна, винаги има за какво да се хванеш и я короноваш като „непобедима“.

Това е коварното на кратките любови – времето не стига за друго освен да се обичате, да се споделяте, да се пиете до дъно отново и отново, до пълна поквара, до полудяване, а след края може да продължите да живеете в сянката ѝ с години. Бягството от този блажен затвор е почти невъзможен, просто защото желанието за бягство е припаднало – упоено, сънуващо бъдеще. 

Кратките любови са съвършени. Те нямат дупки на чорапите, отвратителни навици, които не понасяме, нито лоши дни или скапани приятели, а дори и да ги имат, часовникът неуморимо тиктака и често му свършва батерията преди да разберем за тях. Кратките любови приличат на скъпи, лимитирани, коктейлни хапки, чийто вкус ни взривява като оргазъм и искаме още и още, без да знаем съставките, от които са направени.

Щастливец е мъжът, който е бил любов за кратко на някоя жена. Той става тъмната ѝ тайна, идеал, връзката, която не приключва. Той е онзи, за когото тя мисли гола под душа, щом животът ѝ стане твърде изтощаващ или отчайващо предизвикателен. Той е телефонният номер, който тя знае наизуст или чат историята във фейсбук, която помни с многоточията, дори отдавна да е изтрила. 

Много жени сме скатали в сърцата си поне по едно такова момче. Момче, което не сме имали шанса да опознаем достатъчно, за да обичаме „в добро и в лошо“ и същевременно глас, с който продължаваме да се смеем и да спорим в сънищата си. Много жени понякога си мислим „какво би било, ако…?“, после тихо въздишаме и се обръщаме на другата страна на леглото, опрели гръб в съпруга, в лабрадора или в допълнителното одеяло, в случай че застудее. 

Кратката любов, макар и недоразвита, има потенциала да се превърне в недосегаема, защото остава нашето малко бягство от рутината. Какво пък, да пием, защото се е случила, защото е цъфтяла за нас! Да пием за великолепието на мига, за споделеността, за чувствата, за себе си и че сме имали всичко това!  Да пием до дъно, без съжаление и без страх, а след това да счупим празната чаша, танцувайки с кеф през амплитудите на живота си, в очакване на следващата!  

Кратка или дълга – има ли значение каква е любовта, когато съществува и ни учи как да се обичаме?