“Нека ти кажа нещо, приятелю. Надеждата е опасно нещо, особено съчетана с бездействие. Надеждата може да докара човек до лудост.” Стивън Кинг

Случвало ли ти се е да си влюбена, да обичаш искрено, дълбоко, убедено? Да вярваш, че това е Той – твоят човек, само че поради някаква причина още не го е осъзнал? Да мълчиш и да чакаш, докато този мъж не те разпознае, потърси или поиска? (Най-често и трите заедно.) Била ли си в ситуация, в която подсъзнателно усещаш, че в тази любов няма взаимност, няма смисъл нито потенциал, но ти упорито и на инат продължаваш да се надяваш, че нещата ще се променят, ще стане чудо и „твоето момче“ ще те припознае като „своето момиче“?

Надеждата е най-упоритото чувство. Понякога тя остава с нас до самия ни край. Ние сме научени да се надяваме, да очакваме помощ от небето. И това е прекрасно… дотолкова, доколкото надеждата ни мотивира да се движим напред, да (се) променяме, да създаваме себе си.

Любовната надежда, обаче, често е пасивна. Моментите, в които нямаш ход, но не виждаш и изход, любовите, които са орисани да останат неслучили се или вече са приключили, мъжете, които не искаме да „пуснем“… Стоим вкъщи и се надяваме, докато гризем бисквити пред телевизора. Несресани, по пижама, с гурели в очите ревем на приятелките си по телефона и силите ни стигат, колкото да избутаме работния ден и да се строполим безутешни в леглото. А навън животът просто се случва.

Пасивната надежда ражда нездравословни фантазии. Те израстват в илюзии, които нямат нищо общо с реалността. Илюзиите на безнадеждната любов са прилепчиви и коварни, притъпяват интуицията (едно от най-силните женски оръжия), приспиват сетивността и ни блокират в едно измислено пространство, от което спасението е трудно. Тази надежда е като катинар, с който сами се заключваме, затваряме прозорците и спускаме завесите. Искаме си стоим на сигурно в мрака и да се надяваме. А другото, истинското, изобщо не ни интересува.

Аритметиката на любовта е много проста. За да има истинска двойка, са нужни двама влюбени. Ти не можеш да обичаш за двама, колкото и да мечтаеш или да се надяваш. Когато един мъж те отхвърля или игнорира – това просто е така, приеми го и помни, че мъжете са готови да обърнат света, когато обичат жена. Те не са нито притеснителни, нито нерешителни, нито глупави – точно обратното.

Ако един мъж не те усеща като „своя“, той ще ти го покаже и ще бъде безмилостен. Понякога е по-добре да осъзнаем безнадеждността на една любов, независимо в какъв личен пъкъл би ни изпратило това. Адът на празните надежди може да бъде далеч по-болезнен от приемането на фактите. Спомняш ли си култовата сцена от „Наистина любов“? Кажи: „Стига! Достатъчно!“, кажи го на глас и точно в този момент, когато надеждата си отиде, ще почувстваш блажена лекота – сякаш 100-килограмов звяр е седял върху гръдния ти кош, но вече го няма. Ще дишаш по-друг начин, ще започнеш да виждаш и чуваш отново.

Пасивната надежда е страх от самотата, облечена в удобните дрехи на влюбеност. Зная, че самотата може да боли дори физически и тогава надеждата е като спасителен пояс, но тази надежда се казва „самозаблуда“. Самотата е усещане, от което можеш да полудееш, но надеждата за нещо несъществуващо я прави още по-непоносима.

Учат ни да чакаме и да се надяваме. Въпросът е кого, какво точно и докога? Понякога чакането е прекалено дълго, безсмислено и разрушително. Наивна романтика е да вярваме, че за всяка от нас има точно предопределен мъж и той е именно този, който е впримчил любовта ни в момента. Всяка жена може да обича и да бъде обичана от различни мъже (и обратното важи с пълна сила).

Чакай, надявай се (и даже се моли) само ако любимият ти е на фронта. В противен случай излез навън и живей! Животът е по-мъдър от нас и ни очаква.