Обичаме да обичаме. Обичаме чувството да сме обичани. Дори, когато станем големи момичета искаме да припознаем любовта в промяната на всеки хормон от биохимията на телата ни. Прошепната дума или поглед изпълнен със страст, гъделичкащо докосване или умопомрачителна нощ в нечии обятия, и вече блъскаме по вратите на рая, да за получим двоен ВИП пропуск към страната на любовните чудеса. 

Раждаме се гладни и цял живот тракаме с оголени зъби, опитвайки се да захапем поне малко парченце от любовния пай. Борим се, ставаме клоуни с впити червени рокли и предозиран руж по бузите, за да привлечем вниманието на Нейно Величество. Дори най-скептичните от нас се превръщат във фанатици, когато надушат омайващите феромони, и превиват гръб пред божествения олтар на любовното блаженство.

Де да имаше крайна възраст на влюбването. Ставаш на 40 и надрастваш пърхащите чувства, главозамайващите усещания и омекналите колене след нечия целувка. Тези емоции би следвало да са с учебна цел в подготвителните класове на живота – тренировка преди големия изпит на средната възраст, когато личната ни вселена придобива ясна форма със свои правила и посока на движение. Да, ама не. След 40 сблъсъците са дори по-гръмовни. Тогава научаваме, че не всеки порив на чувствата е любов и не всяка връзка заслужава големите компромиси и пренареждането на собствения ни свят в името на заедността. За любов в зрелостта не са достатъчни пеперудите в стомаха, а големите обещания и щедрата на пръв поглед поканата за нов свят, изпълнен с приключения звучат някак познато и леко притеснително.

Красавец успява да се приземи с парашут в живота ти точно, когато си подредила поуките от младостта по чекмеджетата в главата, преживяла си каквото е трябвало да те рани, промени, обучи и омиротвори. И, тъкмо като си създала границите на собствената си реалност и си асфалтирала пътя към личните си цели, едно бленувано „Обичам те“ те приканва да зарежеш всичко и да тръгнеш по нечий чужд маршрут. 

За какво обичане говорим, когато твоят мир е засенчен от грамадната сянка на неговите идеи за общо бъдеще? За каква взаимност може да става дума, когато сценарият му ти отрежда поддържаща роля в собствената ти романтична история? Това не е любов, за Бога. Иде ти да крещиш, защото си захапала въдицата на късоглед рибар, който зяпа хубавия ти задник, но не вижда личността ти и, ако не убие мечтите ти, ще ти се любува в малък и тесен аквариум с гледка към задния му двор.

Много чувства и желания имат претенцията да бъдат наричани „любов“. Понякога създаваме свързаност, която ни увлича и ни превръща в деца, а после ни захвърля в гъста гора от надвикващи се преекспонирани емоции, захаросани с блазнещи обещания. Така се отзоваваме пред къщичката на Баба Яга и с писък осъзнаваме, че шоколадовите сърца са кухи, а захарните петлета горчат. Тогава е идеалният момент да си припомним, че сме пораснали и предпочитаме тихи вечери на плажа с бяло вино и сирене Бри.

Сладостта на любовта в зрелостта не е в думите и фантазиите за бъдещето или дори в страстта. Тя е в умението да виждаме един в друг и да обичаме картината такава, каквато е – с демодираните рамки, с леко избелелите цветове, с напуканите бои.

Ще те почакам, ако имаш нужда от време. Или ще се забързам малко – колкото мога, когато си нетърпелив за мен. Ще пазя гърба ти, когато искаш съюзник. Ще бъда до теб, когато имаш нужда от подкрепа. Но няма да удавя личния си свят в твоя, защото така ще излъжа и двама ни. Лъжата е предателство, а в предателството няма любов.