„Не разхищавай любовта си, момиче!“, чух от устата на една непозната, възрастна жена на улицата. Спрях и я погледнах въпросително. „Очите ти – много дават, но и много искат. Хората нямат толкова любов за даване в наши дни. Такъв стана светът – събра се в себе си, прибра се, затвори се.“ Тушѐ! Понечих да отвърна нещо, но сякаш бях онемяла. Думите не идваха и аз, безмълвна, продължих по пътя си. Седнах в някакво бистрó и се замислих за хората, които обичат без да заграждат любовта в кошара, без да я държат изкъсо, на каишка.

Виждам такива човеци. Самата аз, като че ли съм такава – с приятелите си, в интимността. Когато обичаме, любовта ни е пълнокръвна, шумна е, смее се с глас, гушка се и много целува, сърди се, плаче, тропа с крак, търси, иска, раздава се цялата.  „Ето ти на теб любов, приятелко! Ето и на теб, мили мой,  вземи, обичам те!“ Не я крием, не се пестим, не я режем на порции, не я консервираме за „черни дни“. Грабим с грамадни шепи от бликащите ни сърчица и безразсъдно хвърляме по обичните ни, с желанието да уцелим онзи бутон,  който ще превключи на режим „единение“.  А обичните ни кръстосват отбранително ръце, за да не бъдат ударени от някой силен, любовен откос.  „Единение“, колко хубава дума, когато говорим за лично общуване, нали?

Срещам много хора и от другия тип. Те обичат разумно и пестеливо. Тяхната любов е с „щадяща“ консистенция, опакована в здравословна, био опаковка. Добре възпитана, отлично тренирана, знае кога прати въздушна целувка с тънката си, изящна ръка и кога изчезне, без да върне обаждане със седмици, независимо, че главата ти (в някои случаи душата) „гори“ и имаш нужда да потушиш този пожар с няколко споделени чаши вино или с влажна, дълга целувка. Тези, вторите, са абсолютно покоряващи – като сладолед Хаген Дас, който можеш да близваш само от време на време.  А през останалото – любовта към тях прилича на улично куче, което смирено чака да бъде почесано зад ухото. Те са примерите от статиите: „Как да задържим мъжа до себе си“, „Как да изпъкнем“, „Как да бъдем неустоими“ и подобни. Те са отличниците във връзките, в приятелствата, в междучовешките отношения.

Факт е, така е. Светът трудно приема неподкастрената любов. Идва му в повече като гола жена на площада – за някои скандална, за други неуместна, за трети неразбираема. Любовта в днешно време е по-добре да бъде кастрирана, със симптоми на емоционална фригидност или импотентност. За  да се впише, за да се побере в „рамките на допустимото“. Многото, едностранна любов ражда изкуство, но не и продължителни лични връзки. Тя може да е вдъхновение с  цветовете на съвършена картина, с мелодията на спираща дъха песен, с думите на литературен шедьовър, но авторите ѝ много често остават сами и самотни. Защото такъв е светът  – събра се в себе си, прибра се, затвори се и предпочита да наблюдава „онази“ любов, вместо да я създава.

Все пак, някои хора не могат да обичат по друг начин. Те се научават да живеят с това. И, когато разочаровани или изоставени, си кажат: „Майната му, аз бях до тук, стига толкова, нямам повече …“ в тях започва да зрее още любов от вида, които може да прекосява океани, да лекува, да променя  времето, да изпотява и в най-зъзнещия студ.  Защото сърцата им нямат кранчета, които да затегнат, нямат любовен метър, с който да дозират, нямат шапка невидимка, с която да изчезват. Дано винаги да е така! И дано тези сърца никога пресъхват!