Пътят на его-връзките

„До много мъже стои по една красива жена, която им е втръснала до безразличие.“ Нямам спомен дали цитирам коректно и дали това твърдение е нечия мисъл, извадка от книга или просто интернет мъдрост, но то е болезнено вярно. Случва се да си омръзнем – ние на тях, те на нас, да си писнем до такава степен, че да имаме желание да избягаме един от друг, да се нараняваме, дори да се обиждаме. Сякаш някой има вина, че връзките се изчерпват, че нуждите се променят, че привличането изветрява като отворена бутилка с вино. И колкото и жадно да отпиваме, опиянението не се завръща, а вкусът в устата става все по-стипчив, дразни червата и трови пеперудите в стомаха като пестицид.

В началото, както на разсъмване, всичко е розово. Той не те изпуска от поглед, гледа те с обожание, желае те с всеки неврон в тялото си, а умът му ражда комплименти, заради които дори Афродита може да се пукне от яд.  Чувстваш се красива…какво ти…чувстваш се боготворена, обгрижена, желана, нужна. Когато мъж с дар слово пожелае една жена за себе си той се превръща в поет, в композитор, в творец.  А коя от нас не се ласкае да бъде нечия муза?

По природа много жени сме лисици, вълчици, лъвици, хиени, но сме все диви животни и „опитомяването“  става бавно. С постоянство и с дресьорски опит обаче у нас се събужда интерес. Интересът скъсява емоционалната дистанцията и било от любопитство, от глад за чувства или от чисто самолюбие ние се оставяме да бъдем погалени. А, когато това се случи, когато някой успее качествено да погали онова женското, което иска да мърка и да се гушка, нещата вървят към създаване на връзка. И, хоп, ето ни влюбени. Влюбени сме не в него – в мъжа, не в красивата му душа или в рошавата му коса, а в начина, по който ни кара да усещаме себе си. Влюбваме се в себе си, гледайки се през неговите очи.

Любовта, освен всичко, може да бъде доста егоистично чувство. Тогава става коварна. Не можем да се наситим на собствения си образ, отразен в поведението му. Не желаем дори да погледнем встрани, към някое друго момче, защото сме хипнотизирани от богинята, която той създава от нас и искаме да я виждаме отново и отново. За дa получим повече се отдаваме повече, показваме дори слабостите си, разкриваме тъмните и тайни кътчета на съществата си и не можем да спрем. Ние сме пристрастени и продължаваме да навираме пред носа му дори грозното си лице с надеждата, че той ще го види по красив начин и ще го превърне в шедьовър.

Мъжете, които са способни на въздействат с този отработен маниер далеч не са толкова привързани към жените и също са егоцентрични по своему. Те се хранят с нашата отдаденост на същия принцип, по който ние се наслаждаваме на тяхната вербална и физическа изобретателност по отношение на личността ни. Не казвам, че не могат да се влюбят. Могат и обикновено се случва, до момента, в който нещо в нашето поведение не нарани самочувствието им или последното стане толкова охранено и едрогабаритно, че просто спре да ни забелязва. Тогава от „секс богини“ се превръщаме в скучни „драма кралици“ от сапунен сериал…вероятно бразилски.

И край – „дозите“ рязко намаляват или спират, а от абстиненцията боли. Обожествяваната е изчезнала, а на нейно място се е появила някаква досадница, която има претенции и търси внимание. Идва моментът на изтрезняването, а когато алкохолът е евтин, махмурлукът е продължителен, придружен от гадене. Но все пак минава.  

Хубавото на тази история е и в пиянството на влюбването и в освобождаването от веригите на собственото ни, задължаващо его. Благодарение на такива сюжети израстваме. Някой те е видял по начин, по който ти самата не си смеела да се погледнеш. Някой е открил в теб едно от забравените женски имена и го е прошепнал в ухото ти. Това е чудесно, забавно и мило. Да, можем да бъдем и кралици и Венери и шесторъки Шиви и всичко, което мъжете проектират в нас,  но по-важно е как сами виждаме себе си, как се разкодираме и как се четем. А пиесите, които другите пишат не за важни дори, ако играем главната роля на Пепеляшка или на Клеопатра.