„Мъжки момичета“, „жени-пичове“, самодостатъчност, самоотказ.  Гордеем се с качества и наименования, които ни отдалечават от спецификата на същността ни и ни изваждат от великото Ин и Ян уравнение. А там, в нищото, изолирани, но усетили някаква непозната почва под краката си, започваме като в транс да припяваме „Постигнах съвършенство. Мога всичко. Сама. Нямам нужда от ничия подкрепа.“   

Загрубяхме физически и емоционално. Станахме прекалено издържливи. Станахме прекалено смели. Станахме твърде успешни. Работим колкото мъжете, че и повече. Пием колкото мъжете, че и повече. Борим се с чувствителността си сякаш е проказа. Оковаваме чувствеността си в тъмните подземия на психиката си, защото „в този мъжки свят“ тя ни пречи. От мощта на новооткритата си сила губим ценна женственост, жертваме изящността на движенията си, магнетизма на погледа, отказваме се от необяснимата магия на женския ум.

В какво се превръщаме? Дали, избрали пътя на феминизма не объркахме посоката и, вместо да продължим да се борим за изконните си женски и чисто човешки права, за възвръщане на баланса, за възраждане на загадъчния Ин, не правим грешен завой към прекомерното утвърждаване на мъжките си качества? Дали, когато спираме да храним първично женското в себе си, не убиваме чрез глад суперсилата у нашите вътрешни момчета?

Истина е, че в последните години много от мъжете се отдалечават от смисъла си. Под тоновете мускулна маса или алкохол се скатават малки момченца – претенциозни, уплашени и неспособни да се разкрият, да се отдадат, да се слеят с всяка по-дълбока емоция; неумеещи да общуват пълноценно, да обичат, да дават.

Някъде по пътя и двата пола сериозно оплескахме нещата. Нарушихме всички неписани правила на общуване, разцентровахме се хормонално. Докато жените се бием в гърдите какви пичове сме станали и покоряваме света емоционално самотни, отчуждени, разочаровани и амбицирани, мъжете планират световни войни или се крият във фитнес зали напълно недоумяващи защо „онези станаха такива кучки“.    

Винаги съм вярвала в смелостта и силата на жената, но простете ми, ще откажа медала „пич“. Пичове познавам достатъчно.  Аз искам да съм глезена, искам моя мъж да ме целува, докато устните ми се подуят, искам бузите ми да се зачервяват от гушкане. Искам той да мисли и за моето удоволствие, искам да е джентълмен, да ми помага с куфарите, когато пътуваме, искам да го е грижа.

Искам да бъда свободна да се излегна на канапето, когато ме боли главата, вместо да се чувствам виновна от това. Искам съвместност, вместо да се правя на герой или да върша чудеса от храброст, в името на семейната идилия. Искам да пазя гърба му, а той да ме прегръща през кръста, докато с балетни стъпки вървя по въжето на собствените си цели.

Искам да имам правото да бъда сърдита. Искам да имам лукса да бъда капризна. Искам да притежавам слабостта да бъда крехка. Искам да бъда нежна. Искам той да наясно, че в мен съществува чувствителност, която има праг на търпимост.

Държа да бъда уважавана заради личностните си качества и умения, но няма да позволя моята вътрешна сила да „обезобрази“ моето момче, да го превърне в мекотело или в някакъв опасен емоционален тиранин. Няма и да разменя социалната си роля с неговата. Обичам го дотолкова, че да го оставя да бъде силен и стабилен, да усеща удоволствието да закриля, да се грижи, да пази.

Не искам да бъда „мъжко момче“. Не искам да чупя ноктите си, докато поправям пералнята. Не желая да мога и да знам всичко. Искам да го привличам заради извивките на походката си, а не защото нося на алкохол повече от него. 

Величието и великолепието на жената започват с дълбоките корени на женствеността. Когато ги отрежем, прекъсваме връзката със себе си и правим огромна, неискана и никому ненужна жертва. Заслужава ли си?