Изхвърлих черните си дрехи, боядисах косата си руса, редекорирах дома си, вдигнах щорите на прозорците и пуснах слънцето във всички стаи. Смених меланхолията на виното с фриволността на Мартини. С черешка. Купих си широкопола шапка и цветни очила. Погледнах хората, които носеха мрак в душата ми, простих им и ги изпратих по живо, по здраво. Да се оправят. Отказах да ги придружавам повече. Отказах да се храня с токсините им и вместо това си поръчах сладък десерт с много шоколад и изящна лъжичка. 

Погледнах живота и му простих. Простих му, затова че не е идеален, затова че в него ще съществува страх и понякога този страх ще бъде напълно обоснован, затова че сезоните се сменят и хората се променят, и думи като „никога“ и „завинаги“ са илюзия, нескопосано съшита с бели конци. Прегърнах онези, които обичам. Прегърнах ги силно и им благодарих, че ги има тук и сега. Сбогувах се с мъртвите. Засега, докогато се срещнем отново. Разкарах скелетите от гардероба.

Поканих в ежедневието личното си време. Моето. М-О-Е-Т-О. Спрях да се опитвам да бъда вечно добра и „на разположение“ и да приемем всичко и всеки, защото съм възпитана и „широкоскроена“. Започнах да правя грешки. Нарочно. Сприятелих се с несъвършенството си. Спрях да се подарявам на полунепознати, за да получа тяхното одобрение и потупване по рамото. Започнах да плача, когато в душата ми има сълзи. Започнах да крещя, когато в сърцето ми има гняв. Започнах да мълча и да говоря, когато аз реша. Започнах да пея – силно и фалшиво, без да ми пука дали ще възмутя съседите. 

Затворих книгите за позитивно мислене. Тези доктрини за вечно щастие водят до емоционално обездвижване, освен това от тях се затъпява. Показах среден пръст и на негативизма. Не е в кръвта ми и не разбирам защо трябва да го консумирам насилствено. Всъщност спрях да се опитвам да разбера всичко, да имам всички отговори, да бъда подготвена непрекъснато.

Проумях, че по пътя към себе си винаги сме в компанията да собствените си демони и, без значение колко сме наясно със спецификата на природата им, се появява някой, който има начини да ни разтрепери и извади от равновесие. Научих се да не бягам, а да се гмуркам в тежките чувства – в онези, от които ми се гади. Докато се гмурках в дълбокото, осъзнах, че мога да дишам. И да виждам. И да запазя разсъдък. И да изплувам.

Научих, че миналото трябва да се помни. Ние сме изградени от минало. В него се крият огромна вътрешна сила и опит. Когато го неглижираме, неглижираме собственото си аз, а аз-ът е всичко, с което разполагаме. Не е никак малко. Научих също, че бъдещето не е абстракция. То е надежда, а надеждата е единственият вечен двигател. 

Сега руси кичури гъделичкат лицето ми и по-често казвам „не знам“. По закачалките висят цветя и розови текстури. Саксиите на балкона са напъпили. Не обичам всички, не приемам всичко и пазя границите на личния си свят. Сега умея да се смея и да плача истински. Сега признавам на глас, че има неща, от които се страхувам и усещам чувствителността през върховете на пръстите си. И не ми пука, че се случва да съм слаба и извън строя. Днес не съм войник. Днес съм градинар, който сади, а утре може би ще бъда балерина. И ще танцувам с тюлената си пола.