В очите на някои хора живеят светулки. Това са микроскопични, боязливи, но досадни създания, които обитават топли, дълбоки и понякога влажни места. За съжаление, не всички човешки глави могат да осигурят нужните условия, затова светулките предпочитат очите на децата, магьосниците, мечтателите, вещиците и на някои видове бели демони.

Веднъж открили благодатна среда, светулките, на големи рояци, без да питат, се намърдват в кратуната и се случва да се нагъчкат толкова много, че целият човек сякаш свети. Това, отстрани погледнато, може изглежда доста глуповато, но потърпевшият няма друг избор освен да си отглежда дребните „гадинки“, да ги храни и да ги обича, защото по природа е състрадателен и е наясно, че навън светулките просто ще пукнат от студ.

Да се разхождаш със светулки в очите не е лесна работа. Понякога се въодушевяват и издайнически започват да блестят в най-неподходящите моменти. Друг път ожадняват – тогава гъделичкат и е много вероятно да предизвикат появата на сълзи, да стане мокро, конфузно и непримеливо за благоприличните хора. В общи линии светулките са капризни и обичат да се налагат. Щом се чувстват напълно у дома си се правят на умни и се опитват да командорят във всичко, а ти нямаш избор, освен да ги слушаш, защото гласчетата им са твърде убедителни и не търпят възражения.

Всеки „домакин“ на светулки знае, че всъщност тези дребосъци са изчезващ вид и са раними, крехки и деликатни.  Хората, обречени да ги пазят, научават с времето, че да си светулкопритежател може въобще да не е престижно или модерно, но пък винаги имаш нещо като невидими прожекори в очите и никога не ти е тъмно. Добре де, не напълно тъмно, защото все някоя ще се сети да се събуди дори в най-мракобесната нощ.

Човеците със светулки в очите винаги оставят нещо след себе си – било то пакост или някоя „голяма глупост“, както биха го нарекли сериозните умове, но често се случва това „нещо“ да създаде благоприятна среда за светулко-живот в нечии чужди очи.  Тогава някоя от дребните твари, от теснотия или от любопитство, може да реши да литне към потенциалния си нов дом, да ѝ хареса, да реши остане и да създаде там цяла колония.

Веднъж открили своето обиталище, светулките остават до самия край (освен ако не им стане пренаселено),  а когато му дойде времето тръгват нагоре заедно с душата –  да ѝ осветяват пътя, за да не се изгуби. Защото това им е работата.

Светъл път, магьоснико!

P.S Моля, да не се бъркат „светулките в очите“ с „бърмбарите в главата“, макар че много си приличат и могат да са добра компания.