“Нека ти кажа нещо, приятелю. Надеждата е опасно
нещо, особено съчетана с бездействие. Надеждата може да докара човек до
лудост.” Стивън Кинг
Случвало ли ти се е да си влюбена, да обичаш искрено, дълбоко, убедено? Да
вярваш, че това е Той – твоят човек, само че поради някаква причина още не го е
осъзнал? Да мълчиш и да чакаш, докато този мъж не те разпознае, потърси или
поиска? (Най-често и трите заедно.) Била ли си в ситуация, в която
подсъзнателно усещаш, че в тази любов няма взаимност, няма смисъл нито
потенциал, но ти упорито и на инат продължаваш да се надяваш, че нещата ще се
променят, ще стане чудо и „твоето момче“ ще те припознае като „своето момиче“?
Надеждата е най-упоритото чувство. Понякога тя остава с нас до самия ни край.
Ние сме научени да се надяваме, да очакваме помощ от небето. И това е
прекрасно… дотолкова, доколкото надеждата ни мотивира да се движим напред, да
(се) променяме, да създаваме себе си.
За мен
Обичам ритъма в думите. Обичам цветовете и преливките в изреченията. Обичам да създавам текстове със собствена мелодия и нюанси.
