Teodora Slavova

Да обичаш до края на света днес не е достатъчно, човеко. Сега е времето да се научиш да обичаш и след края му с любов, която е грижовна, отговорна и съзнателна, защото светът, който познаваш и сам създаде, губи смисъла си и изчезва пред очите ни. Очисти се от егоизма, чувството за превъзходство и глупавите убеждения, че си специален, че ти, точно ти, си застрахован! Изхвърли ги разделно, заедно с празните опаковки от синтетични витамини, които пиеш по принуда. Днес имаш лимитиран достъп до слънцето, ала отдавна си откъснат от източника на силите си, защото когато извади корени от земята и успя да направиш първите си стъпки, повярва, че всичко ти е позволено и забрави, че си свързан с другите – с тревата, с пръстта, с бозайниците и птиците, че зависиш от тях, че зависят от теб.

Изхвърлих черните си дрехи, боядисах косата си руса, редекорирах дома си, вдигнах щорите на прозорците и пуснах слънцето във всички стаи. Смених меланхолията на виното с фриволността на Мартини. С черешка. Купих си широкопола шапка и цветни очила. Погледнах хората, които носеха мрак в душата ми, простих им и ги изпратих по живо, по здраво. Да се оправят. Отказах да ги придружавам повече. Отказах да се храня с токсините им и вместо това си поръчах сладък десерт с много шоколад и изящна лъжичка. 

Обичаме да обичаме. Обичаме чувството да сме обичани. Дори, когато станем големи момичета искаме да припознаем любовта в промяната на всеки хормон от биохимията на телата ни. Прошепната дума или поглед изпълнен със страст, гъделичкащо докосване или умопомрачителна нощ в нечии обятия, и вече блъскаме по вратите на рая, да за получим двоен ВИП пропуск към страната на любовните чудеса. 

Побутвам я с показалец. Не помръдва. Студена е. Тялото ѝ изтънява пред погледа ми и мъглее като сън, който е изгубил плътността си. Във филмите съм гледала, че когато сложиш огледало пред устните на мъртвец, животът, ако още крета, ще издиша облак върху стъклото, покрито с метал. Ала на моето стъкълце няма нищо, освен стари следи от нокти, изсъхнали сълзи и малко размазано червило. Отишла си е, но не ми е тъжно. Тъгата плуваше в кръвта ми, докато се опитвах да я поддържам жива – с дишане уста в уста, със сърдечен масаж, с електошок.  Отишли са си заедно – тъгата и любовта – уморена двойка, отказала да се раздели дори накрая. 

Колко лесно се влюбват самотните жени и как бързо оживяват лицата им. Достатъчно е мимолетно докосване, топъл поглед на мъжки очи, спрели се за миг в техните или дочути думи, прошепнати в полупразен автобус. И тогава как пламенно кипват телата им – като нагорещен чайник, който иска да ври и танцува по парещия котлон на емоционалността.