Гинекологът ми каза: „Нали знаеш, че процесът е започнал? Дори цикълът ти да продължи да идва що-годе редовно още известно време, процесът е започнал и трябва да го приемеш като нещо нормално. Хубавата новина е, че няма да трае вечно.“ Личният ми лекар каза: „Менопаузата е като пубертета – просто етап, през който преминаваш, трябва да си наясно.“ Наясно съм!  И все пак умът ми на моменти сякаш се дефрагментира и се чувствам като амеба, която няма представа защо животът и света са в такъв хаос и не мога да си обясня защо усещам този хаос с всеки орган в тялото си, най-вече с яйчниците. После частиците мисли се пренареждат и ставам по-концентрирана и резултатна от всякога. И мога да работя до среднощ. Като компютър. Отличничка! До следващия път.

Гледам любимия и искам да го оближа, после да му се разкрещя, че изобщо не  разбира от какво имам нужда в момента, че онова момиче, на което завъртя главата с думи и лирика, си отива, че той въобще не е наясно с величествената простота на живота и че е крайно време да реши връзката ни ще я има ли или няма да я има. Нищо не му казвам. Ако започна да говоря, ще стане страшно, ще избълвам тонове гняв, в който ще се задушим и двамата. Най-вече аз. Нямам сили за повече драми. Вместо това го храня с канелени рулца, домашно производство, а под лъжичката ми трепери. И лъжичката в ръката ми трепери.  За себе си не правя. Старая се да не ям захар. Захарта е смърт, казват уелнес гурутата, а на мен ми се живее. Имам мечти.

Уморена съм. Непрекъснато съм уморена, а социалната ми тревожност, широко разпространена сред интровертите, е изострена. Трудно ми е да търпя тълпите тийнейджъри, които ръкомахат и крещят по улиците, без да си дават сметка, че някой друг може да има нужда от пространство на тротоара, за да мине, по дяволите. По дяволите, пия купища витамини и добавки, почти нищо не ям, а пълнея. Не мога да позная тялото си! Ама, коя си ти, бе, питам се пред огледало….лельооооооо….Намерих някакви упражнения в Мрежата. Лесни. Били за сутрешно раздвижване. Лесни, лесни, зави ми се свят, докато ги правех. Ама ги направих. Отличничка!

Не мога да търпя повече глупости, макар че обществото и социалните платформи се опитват да ме побъркат с подобни. Чета за войната…за двете войни…и плача. Плача често. Започва ненадейно, докато отивам някъде. Добре, че винаги, вместо диадема, в косата си имам слънчеви очила, за да крият сълзите ми при нужда. После ми става смешно. Ей така, без причина. Алоу, хормони, хайде по-спокойно, моля!  

Спрях да общувам насила. Дори не се опитвам да се впиша в среди, в които не мога да се впиша. Ограничила съм любезността си до половинчата усмивка и „трябва да тръгвам“. Ограничила съм и безплодни дебати, но аз така или иначе никога се съм била добра в общите приказки. Ограничила съм и храната си до „богата на фибри“ върху етикета и правя поне по седем хиляди крачки на ден. Не е достатъчно. Ходенето е като дишането, казва моя приятелка, трябват си кардио упражнения. Вместо кардио се залисвам по карти Таро и ароматни свещи около ваната. Червени!

Не ми се говори. Мълчи ми се. О, да, времето е чудесно, но тази жега през ноември не е нормална. И тая жега вътре в мен не е нормална. Особено нощем. Денем живея активно, обаче някак на пауза. Трябва да се работи, имам отговорности, които няма на кого да прехвърля. Но само толкова!

Това е положението! Заета съм да изпратя жената която бях – онази, която помня, че обичах, но над която също помня, че издевателствах с години, и да посрещна другата – тази, която предстои да бъда.

Сбогом и здравей, мило мое аз!