
Част първа: Парчета от пъзел
Chapter VI
Лондон
Проспала съм половината ден. Имам пропуснати обаждания и едно съобщение от Марк: „Не изчезвай! Усмивка“. Написвам: „Will call you later“ и натискам send. Ставам и боса зашляпвам към кухнята. На масата ме чака кутия с шоколадов сладолед. Баща ми не я е сложил в хладилника и сладоледът има вид на топло сладко пюре, но е вкусен. Греба директно от кутията и рея поглед през прозореца с рамка на стара картина. Чарли влиза, докато лакомо облизвам лъжицата, и сяда срещу мен. Стъписвам се от тази близост. Какво следва?
- Как е майка ти? – пита и ме гледа изпитателно.
- Не знам. Тя звъня, докато спя – свивам рамене.
- Обади ѝ се, сигурно се притеснява.
Той не отмества поглед от мен. Мълчи. Златистото в очите му засиява. Шумовете утихват. В стаята изгряват няколко слънца. Лъчите им затоплят кожата ми, мушват се през ребрата и нежно обгръщат сърцето ми. Пулсът ми се ускорява. Мислите ми се забавят. Опитвам се да запомня чувството. В ушите ми жужи електричество с висок волтаж, както при онази гръмотевица, която даде криле на моето дърво.
- Обади ѝ се! – повтаря със сериозен тон.
- Yes, sir – чинно козирувам.
Пуф. Моментът дава накъсо и отминава. Баща ми придобива нормалния си отнесен вид. Демонстративно ставам, взимам телефона и набирам номера на майка ми.
- Защо се обаждаш чак сега? Всичко наред ли е? Здрава ли си? – Катерина ме затрупва с въпроси.
- Всичко е наред. Добре съм. Неделя е, спя колкото искам, имам това право – почти започвам да се оправдавам. – Ти как си, мамо?
Тя не ме отразява.
- Бриана, не съм те чувала от дни. Чарли храни ли те? Общувате ли изобщо?
- Храня са сама отдавна, но той току-що ме черпи сладолед. Оправяме се… – смея се аз – …познаваш го по-добре от мен. Обича да е сам със своите ноти. Чувам го как свири понякога. В момента ни подслушва, но нищо не разбира.
Подсмихвам се и поглеждам баща ми. Хитрувам. Нарочно не споменавам името му, за да не му дам знак, че говорим за него. Не знае и дума на български. Той се прави, че чете книга, но тялото му е пренатегната струна на цигулка.
- Как върви в училище? – майка ми сменя темата. – Справяш ли се? Ще бъдеш ли фотограф?
- Яко е и адски интересно. Оценките ми са супер. Може би ще получа покана за работа тук.
- Не е нужно да оставаш в Лондон. Има толкова много места да създаваш изкуството си, скъпа. Освен това, с този Брекзит нищо не се знае. Антон има идеи за теб, аз също.
- Обичаш ли Антон, мамо? – изпускам въпроса неволно.
Мама мълчи продължително. Става ми неудобно, но осъзнавам, че наистина искам да знам.
- Обичаш ли го?
- Антон е прекрасен човек, Бриа. Щастлива съм, че е до мен.
- И много секси стар ерген – подстрекавам я аз – но и … знаеш кой… не е никак зле.
- Чарли е част то теб. Няма как да не го харесваш. Носиш неговите гени. Радвам се, че стопляте отношенията по между си.
- Нямаме избор. Все пак живеем заедно. Между другото, Марк предложи да се преместя при него.
- Изключено! Познаваш го твърде отскоро.
- Знам, аз и не искам. Тук съм ок, имам свое лично пространство…
- Ще ти звънна пак. Умната, момиче!
…и някакво усещане за дом…ми се иска да добавя, но казвам само:
- Чао, мамо.
Чарли е задрямал в хола. Аз се опитвам тихо да се изнижа към стаята си. Телефонът ми пак звъни. Поглеждам екрана. Mark.
- Отговори или изключи звука – изпъшква диванът.
- Да, Марк, здрасти…не…да, добре съм… Ок, забравяме какво си казал. Добре, до довечера.