Част първа: Парчета от пъзел

Chapter VI

Лондон

Проспала съм половината ден. Имам пропуснати обаждания и едно съобщение от Марк: „Не изчезвай! Усмивка“. Написвам: „Will call you later“ и натискам send. Ставам и боса зашляпвам към кухнята. На масата ме чака кутия с шоколадов сладолед. Баща ми не я е сложил в хладилника и сладоледът има вид на топло сладко пюре, но е вкусен. Греба директно от кутията и рея поглед през прозореца с рамка на стара картина. Чарли влиза, докато лакомо облизвам лъжицата, и сяда срещу мен. Стъписвам се от тази близост. Какво следва?

  • Как е майка ти? – пита и ме гледа изпитателно.
  • Не знам. Тя звъня, докато спя – свивам рамене.
  • Обади ѝ се, сигурно се притеснява.

Той не отмества поглед от мен. Мълчи. Златистото в очите му засиява. Шумовете утихват. В стаята изгряват няколко слънца. Лъчите им затоплят кожата ми, мушват се през ребрата и нежно обгръщат сърцето ми. Пулсът ми се ускорява. Мислите ми се забавят. Опитвам се да запомня чувството. В ушите ми жужи електричество с висок волтаж, както при онази гръмотевица, която даде криле на моето дърво. 

  • Обади ѝ се! – повтаря със сериозен тон.
  • Yes, sir – чинно козирувам.

Пуф. Моментът дава накъсо и отминава. Баща ми придобива нормалния си отнесен вид. Демонстративно ставам, взимам телефона и набирам номера на майка ми.

  • Защо се обаждаш чак сега? Всичко наред ли е? Здрава ли си? – Катерина ме затрупва с въпроси.
  • Всичко е наред. Добре съм. Неделя е, спя колкото искам, имам това право – почти започвам да се оправдавам. – Ти как си, мамо?

Тя не ме отразява.

  • Бриана, не съм те чувала от дни. Чарли храни ли те? Общувате ли изобщо?
  • Храня са сама отдавна, но той току-що ме черпи сладолед. Оправяме се… –  смея се аз –  …познаваш го по-добре от мен. Обича да е сам със своите ноти. Чувам го как свири понякога. В момента ни подслушва, но нищо не разбира.

Подсмихвам се и поглеждам баща ми. Хитрувам. Нарочно не споменавам името му, за да не му дам знак, че говорим за него. Не знае и дума на български. Той се прави, че чете книга, но тялото му е пренатегната струна на цигулка.

  • Как върви в училище? – майка ми сменя темата. – Справяш ли се? Ще бъдеш ли фотограф?
  • Яко е и адски интересно. Оценките ми са супер. Може би ще получа покана за работа тук.
  • Не е нужно да оставаш в Лондон. Има толкова много места да създаваш изкуството си, скъпа. Освен това, с този Брекзит нищо не се знае. Антон има идеи за теб, аз също.
  • Обичаш ли Антон, мамо? – изпускам въпроса неволно.

Мама мълчи продължително. Става ми неудобно, но осъзнавам, че наистина искам да знам.

  • Обичаш ли го?
  • Антон е прекрасен човек, Бриа. Щастлива съм, че е до мен.
  • И много секси стар ерген – подстрекавам я аз – но и … знаеш кой… не е никак зле.
  • Чарли е част то теб. Няма как да не го харесваш. Носиш неговите гени. Радвам се, че стопляте отношенията по между си.
  • Нямаме избор. Все пак живеем заедно. Между другото, Марк предложи да се преместя при него.
  • Изключено! Познаваш го твърде отскоро.
  • Знам, аз и не искам. Тук съм ок, имам свое лично пространство…
  • Ще ти звънна пак. Умната, момиче!

…и някакво усещане за дом…ми се иска да добавя, но казвам само:

  • Чао, мамо.

Чарли е задрямал в хола. Аз се опитвам тихо да се изнижа към стаята си. Телефонът ми пак звъни. Поглеждам екрана. Mark.

  • Отговори или изключи звука –  изпъшква диванът.
  • Да, Марк, здрасти…не…да, добре съм… Ок, забравяме какво си казал. Добре, до довечера.