Част първа: Парчета от пъзел

Chapter 3

Чарли

Чарли ме чака на летището в Лутън, облечен като застаряващ хипстър с протрити кадифени панталони, гуменки Converse, които не помнят датата си на производство и някакво широко, деветдесетарско, кожено сако. Косатата му е почти бяла с пресен спомен за отмито сребро – гъста, непокорна и гладна за младост. Очите му са зеленикаво пъстри, по детски хитри, с момчешка дързост, любопитство и пръски слънчево жълто. По-нисък е, отколкото си го представях, но е готин и в добра спортна форма.

Насочва се към мен без намек за радост. Не се усмихва. Спира на безопасно разстояние, страхува се да ме приближи, като че вижда гореща лава, която ще подпали земята под краката му. Нервно се поклаща и прави крачка назад. Аз не усещам страх. Чувствам единствено еуфория. Успях! Ще уча фотография в Англия и ще живея без да плащам наем.

• You look so much like your mother…

Аз мълча, не помръдвам и нахално го оглеждам. Той предпазливо поема дъх, прави поредна стъпка заднешком, кръстосва ръце пред гърдите си и добавя:

• Бриана, аз съм баща ти.

Казва го неуверено, с въпросителна интонация. Мен ли пита или се опитва да убеди себе си?

Избухвам в смях:

• Сега очаквам да започнеш да дишаш тежко като Дарт Вейдър. Знам, че ти си баща ми, Чарли. Знам също, че изобщо не искаш да съм тук. Не знам само как мама успя да те принуди да ме приютиш, но ти благодаря. Спокойно, почти няма да ме виждаш.

Готова съм нахакано да се фръцна и да го поведа към лондонския си живот, само че нямам идея накъде да тръгна. Затова млъквам.

• Oh, God – изпъшква той и започва да се провира между хората, а аз и тежкият ми куфар се съсредоточаваме над задачата да не го изгубим.

Чарли обитава църква. Без майтап! Притежава разчупен бохемски апартамент в бивша църковна постройка, ремонтирана и адаптирана за живеене. Внушителна конструкция, вътрешни арки и прозорци, които рамкират сивкавия лондонски пейзаж в арт фотография от копнеж и уединение в мултикултурното гъмжило от националности. Майка ми твърди, че му отива, защото пасва на творческия му егоцентризъм, но аз мисля, че е избрал мястото заради акустиката.

Чарли е композитор. Когато се затвори в студиото си и започне да работи, имам усещането, че попадам във водовъртежа на чуждоземна мелодия – презареждаща, помитаща и в същото време пропита с безпътицата на самотата. Опитвам се да разчитам усещанията, мислите и думите скрити в нотите му. Това ми харесва. Иска ми се да мога да заснема в един кадър творбите на баща ми. Може би някой ден ще намеря начин да снимам звука.

Чарли има кариера, сдържан характер и любовница. Всъщност, въпреки възрастта си, той има много любовници, но само една притежава душата му. Нощем чувам смеховете на различни жени, ала сутрин виждам само баща ми с чаша кафе, в компанията на неговото пиано. Съчувствам на всички, опитали се застанат помежду им. Съчувствам и на майка ми. Дори да е била влюбена в него, дори да е опитала да го подмами да бъдат заедно, не е имала никакъв шанс. Баща ми принадлежи на музиката. Те са съвършената двойка –  красива, ревнива и неделима, отдадена единствено на собствената си егоистична хармония.