Част първа: Парчета от пъзел

Chapter 12

Чарли за Катерина

Миризмата на пиле отново се носи в застоялия въздух на светата обител. Чарли е в кухнята и претопля вчерашната супа.

• Следващия път ти ще сготвиш – мята ми бърз поглед и забива очи в тенджерата на печката. –  Добре ли си?
• I’m fine. И умирам от глад.
• И аз. Да обядваме заедно, по изключение?

Кимвам и изваждам две чинии, нарязвам хляб и вадя прибори от чекмеджето. Подреждам всичко на масата. Чарли умело сервира на двама ни. Имаме синхрон и не си пречим. Сядаме мълчаливо. Наблюдавам всяко негово движение. Извивките на ръцете му, когато поднася лъжицата към устата си, несресаната коса, която има нужда от подстригване, дълбоките бръчки между очите му, стария захабен суитчър, който не сваля… Няма да е лошо да пусне една пералня.   

• Какво? – повдига вежди баща ми.
• Нищо. Чудя се защо майка ми е била луда по теб. Ти изобщо не си неин тип.
• Луда по мен ли?! Ха-ха-ха-ха – гръмкият му смях отеква в широката кухня и изненадва и двама ни.  – Бриана, майка ти никога не е била луда по мен.
• Напротив, но ти си бил твърде сляп за очевидното – отговарям аз с уверения тон на експерт по семейни отношения.  
• Между мен и Кат никога нямаше да се получи – поклаща глава.
• Да, защото за теб тя е била мимолетна авантюра…
• …която продължава повече от двайсет години. Дали е така? Как мислиш? – Чарли изглежда изнервен. – Майка ти никога не е била влюбена в мен. Повярва си, че е, но не беше. Дори и мен успя да заблуди за кратко. Тя се видя през моите очи и се влюби в начина, по който я виждах аз. С времето стана суетна, пристрасти се към този свой образ и искаше още. Така и не пожела да опознае мен истински, да разбере кой съм в действителност. Това никога не я е интересувало. Тя имаше нужда от огледало. Желаеше единствено да отразявам сексапила ѝ, красивия ѝ ум….и задник, да насърчавам идеите ѝ…и да ми праща снимки на съвършеното си тяло, за да види визуализирана реакцията на моето. Когато спирах да ѝ обръщам внимание, бях зает или правех опити да живея в собствената си реалност, купуваше билети до Лондон и разпалваше нови въжделения. Винаги аз бях виновен, че изгаряха неконсумирани. Казваше, че я манипулирам, че съм безчувствен, но тя е тази, когато никога не е искала да бъде с мен в истинския смисъл на „заедно“. Идеята беше твърде рискована и несигурна за нейния начин на живот, изискваше твърде много усилия от нейна страна. Съжителството с мен щеше да я отегчи. Майка ти желае блясък и непрекъснато внимание. Не мога да ѝ ги дам. Да спазвам дистанция, да я държа в напрежение, да бъда хладен понякога, да я ядосвам, беше единственият начин да прикова интереса ѝ и да я накарам да остане по-дълго около мен  – изрича всичко на един дъх – иска да го изплюе, да го махне, да го забрави.

Чарли млъква. Изглежда стар и уморен. Аз също мълча. Тишината тежи. Привеждаме рамене, за да избегнем лавината от емоции, рикоширали от откровението му. Кутията на Пандора се отваря и сянката на думите вилнее в нас необуздана и обвиняваща. Съдията наречена „Болка“ е вдигнала чукчето, готова e да произнесе присъда и търси подсъдим. Винаги трябва да има виновен. Така се чувстваме по-малко прецакани.

Вдишвам дълбоко и прошепвам:

• Защо не дойде да ме видиш поне веднъж?
• Купих билет, но… не го използвах. Да, да, и аз. Знам, че звучи откачено – казва той, виждайки как театрално забелвам очи. – Но аз обичам силно и дълбоко, Бриана. Случва ми се рядко, но, гмурна ли се, много трудно изплувам.  Имах усещането, че ако почувствам Кат отново, ако пак я докосна…заедно с теб…няма да мога да си тръгна и ще ми се наложи да направя крачка, за която не бяхме готови и двамата. Щеше да стане още по-сложно. Точно бях започнал да градя кариерата си. Имах нужда от лично пространство и концентрация. А и бях убеден, че рано или късно щях да ви разочаровам и тя щеше да ме остави. Не исках да бъде изоставен. Не исках да се дъня. Аз съм обикновен човек. Правил съм много грешки, но да бъда с майка ти и да създам теб не беше една от тях. Кат се справяше чудесно сама, това винаги го е умеела. Аз наблюдавах отстрани до момента, в който не станах нужен. И ето те тук. Искаш ли допълнително?

Той става, взима чинията ми и посяга към черпака.  

• Нахраних се, благодаря.

Изглежда, че разговорът е приключил.

Иска ми се да попитам за другата жена, но какъв смисъл има? Обичал е, повярвал е, тормозил се е достатъчно. Решавам да не го подлагам на повече мъчения. Избутвам стола и се изправям.

• Да оправя ли аз? – питам.
• Да, моля те, трябва да работя – делово отговаря той.

Излиза от кухнята, влиза в студиото и затваря вратата.

Разнася се мелодията на непозната за мен пиеса. Успявам да разчета езика ѝ – първо е плаха, после изригва екстаз от чувства и възбуда, следват гняв и тъга. Темпото се успокоява и преминава в безкраен валс. Рам-там-там…

Когато страхът и желанието заедно пишат музиката и текста, петолинието се превръща в омагьосан кръг, в който се изгубваш сред противоречиви чувства. Те парализират и ти пречат да изсвириш последния акорд. Искаш да финализираш творбата, но се плашиш от унищожителната буря на собствените си копнежи, затова замръзваш по средата, натискайки бутона repeat отново и отново с илюзията, че ще останеш в малката си омагьосваща, но измислена, кротка вечност.

Това е недописаната песен на моите родители. Тя е заседнала във времето –  недодялана и объркваща. Aз съм част от нея – непланирана, но потребна. Започвам да танцувам, докато подреждам съдовете в миялната. Едно, две, три. Едно, две, три. Кат, Чарли, Бриана. За първи път имената ни звучат в съзвучие. Ние сме трио с недовършен репертоар.

Бел. авт.

В разказите на Катерина и Чарли звучи една и съща песен. Ето я: