Част втора: Групиране на парчета със сходни цветове

Chapter 16

Лондон

• Чарли?

Посрещат ме църковна тишина и слънчеви зайчета, които притичват по бледите стени. Замижавам, за да предпазя от инвазията им, и проверявам в студиото. Празно е. Влизам в голямата спалня – леглото е оправено, по нощното шкафче се е натрупала малко прах. Отивам в моята стая. На бюрото няма бележка. Пердетата са спуснати. Попадам в уютен, разхвърлян сумрак. Нещата ми стоят така, както ги оставих. Вдигам забравени къси панталонки, оставям раницата на пода и се отправям към кухнята. Магнитчетата на хладилника не затискат приветствия за добре дошла, но зад вратата му има шоколадов сладолед и сметанова торта. А-ха, планирано е парти. Топвам пръст в глазурата и го облизвам. Правя си кафе, сядам на стола и се зачитам в честитките от телефона си. Разсеяно отговарям с палчета, усмивки и сърца.  Аз съм огромно, нахилено сърце. Усещам пулса си  – силен, бавен, равномерен. Ръцете ми се топли. Допирам длани до бузите си. Марк се върна, за да бъдем заедно. „Заедно“ ме изпотява. В думата е вграден реотан и загрява цялото ми тяло.

На вратата се тропа.

Пренебрегвам досадния шум. Той преминава покрай мен и потъва в дрямката на блуждаещите ми мисли. Отнесена съм – забавена и неконцентрирана. Харесва ми да остана насаме със себе си и да се потопя в новите усещания. Марк е отишъл у тях. Ще се видим довечера. Да си сам не е самота, когато има очакване. Скучая и мързеливо се потапям се в гъделичкащото нетърпение за следващата ни среща. Скуката е опияняваща, щом е с вкуса на момчешки устни. Притварям очи и се облизвам.

НА ВРАТАТА СЕ ТРОПА.

Изправям се с нежелание, затътрям се към коридора и отварям. 

• Ти ли си Бриана?

Потвърждавам усмихнато. Преди да успея да попитам кой е младият мъж срещу мен с белязано от акне лице, късо подстригана кестенява коса и почти невидими диоптрични очила, той казва припряно, на чудесен британски-английски:

•  Трябва да дойдеш с мен.

Грубо посяга да ме хване. Аз изпищявам и инстинктивно отскачам назад, опитвайки да се защитя. Кафява кожена обувка ловко застава между вратата и рамката, и запречва единствената възможност за спасение. Мъжът се хвърля върху мен. Промазаният шушляк на якето му остъргва част от набръчкания латекс на стената. Двамата, с глух удар, падаме върху гранитогреса. Блъсвам се в класическата китара на баща ми. Тя се свлича на пода с жален стон.

• Бриана, трябва да дойдеш с мен – настъпателно повтаря непознатият, изправя ме и ме повлича по стълбите.

Скубе ме. Съпротивлявам се и успявам да го ухапя по китката. Той изохква и ме зашлевява.

• Престани! Стой мирна!

Лежа  по пантофи в мръсно бял товарен бус без прозорци. Празен е. Няма друг багаж, освен мен. Чисто е и мирише на евтин сапун. Не виждам знаци или нещо, което да запомня или да използвам за бягство. Пътуването е безкрайно. Окована единствено във вцепенение, не мога да помръдна. Край! Мъртва съм! Този е от бандитите на Марк. Намерили са ме. Ще ме измъчват, ще ме убият, а после ще хвърлят обезобразеното ми тяло в Темза за храна на крокодилите. В Темза няма крокодили… Засмивам се, но колата се раздрусва и се премятам встрани. Нещо ми боде на дупето. Бъркам в задния си джоб и напипвам телефона. Поглеждам батерията. 10 процента. Изключвам звука и звъня на Марк. Абонатът е закрит. Набирам непознатия номер на Марк. Включва се гласова поща. „Отвлякоха ме. В бял микробус съм. Не знам къде ме водят. Моля те, намери ме. Цяла съм. Засега. Не казвай на баща ми, нито на майка ми. Намери ме, страх ме е.“Започвам да хлипам. Разплаквам се с глас.

Чувам боботещ диалог от шофьорското място. Двама са. Единият почуква по металната преграда и извиква:

• Добре ли си?

Мълча, седя по турски, клатушкам се от скоростта и бърша сополи.

• Момиче, добре ли си?
• Никога не съм била по-добре – изкрясквам в отговор и отново започвам да рева.

Край на втора част.

Бел. авт.

Дали от шофьорското място, дали от мислите на Бриана, но отнякъде през цялото време се носи тази песен: