Част първа: Парчета от пъзел

Chapter 4

London

От няколко месеца притежавам ключ към Светата обител. Разполагам с удобствата на собствени стая и баня, които навремето баща ми е давал под наем, за да си докара някой допълнителен паунд. И аз се чувствам като наемател, въпреки че хладилникът е на мое разположение, а понякога на вратата му с магнитче са затиснати пари и списък с продукти, които се очаква да купя. Обикновено го правя. Не искам да ядосвам хазяина си, нито да играем на семейство или да водим разговори за миналото и бъдещето. Предпочитам сигурността на почти безмълвното съжителство, което имаме.

Не го наричам „татко“.  С „Чарли“ се чувствам по-удобно. Чарли – възрастният съквартирант, с когото живея. Чарли, който е създал мен, но предпочита да се грижи за своите ноти. Чарли, чиито мелодии слушам тайно, зад стените на стаята си.

***

Bървя по лъскавите от дъжда улици. Водата блещука. Мирише на застаряващо високомерие, примесено с благоуханията на екзотични подправки. Не нося чадър, не се крия под навесите, душа във въздуха, газя през локвите и бързам да се прибера в безплатната си квартира. Косата ми лепне по кожата, краката ми джвакат в кецовете, но душата ми е суха и спаружена стафида. „Обичам те“ още кънти в ушите ми и ме изнервя. Потрепервам. Не искам да ме обичаш, Марк. Любовта е объркваща, болезнена и ограничаваща.

Отключвам вратата на апартамента и оставям мокри стъпки в коридора. Баща ми е буден и топли вода в стара електрическа кана.

• Чай? – казва той и повдига едната си вежда.

Сядам на масата.

• С мляко. Рано си станал – отговарям.

Нямам настроение дори да му се усмихна от любезност, но ми се иска да попита как съм. Едва доловимо желание за скучно, сигурно, нормално семейство се намества в мен.

Той ме поглежда с премерен интерес.

• Късно се прибираш. Искаш ли нещо? Ще ходя до магазина.
• Сладолед – отговарям по детски.

Той ми намига, взима чашата си, оставя на масата една и за мен – горчива и без мляко – и се затваря в студиото си. Сама съм. Чувствам се глупаво, точно както, когато бях малка и ме питаха: „Къде е баща ти“, а аз неуверено отговарях: „В компютъра“.

Ставам вдървено и отивам в стаята си. Спи ми се. Неделя е, днес не съм на лекции. Събличам се, хвърлям влажните дрехи на пода и се стоварвам върху леглото. В просъница чувам телефона. Майка ми.

• Добре ли си?
• Да. Спя.
• Ок. Звънни ми щом се наспиш! – казва тя, нервно издиша и затваря.