Част втора: Групиране на парчета със сходни цветове

Chapter 14

Лондон

Марк изчезна от седмица. Не пише, не отговаря на съобщенията ми. Телефонът му е изключен.  Отсъствието му се опитва да пробие дупка в главата ми и да я напълни с шумни, натрапчиви мисли. Звучно хрупам корнфлейкс директно от кутията, за да заглуша въпросите в ума си и невярващо гледам в телефона. Няма нови известия.

Успала съм се. Трябва да тичам към училище. Днес е последната лекция преди ваканцията, но мислите ми блуждаят. Защо? Какво става? Къде е той? Ок, стегни се, Бриана. Тук си с една-единствена цел и тя е в University of Arts.

Автоматизирала съм маршрута и почти не обръщам внимание на лондонското достолепие. Сградите, като неми екскурзоводи, безгласно разказват величествени истории. Движещите се картини на лица от целия свят ревностно пазят своята анонимност. Какафонията от всякакви акценти ми напомня за горчив черен чай. Лондон е вряща супа от всичко. Понякога е приветлив и изискан, а аз бавно го вкусвам от старинна сребърна лъжица в някое скъпо бистро. Друг път е твърде лют. Прословутата английска любезност дразнещо щипе върха на небцето. Червени тухли на червените сгради, подредени като кралска стража в червени мундири, респектират с апатичното си пренебрежение. Ентусиазмът на чужденеца преминава в умора.

Не можеш истински да се впишеш в Лондон, освен ако градът не пожелае истински да се впише в теб, а за това е нужно време. Моят преход между екзалтиран турист и временно-пребиваващ става плавно, в прегръдките на Марк. Още не съм ходила в Музея на мадам Тюсо, но съм пила бира в любимите пъбове на Джарвис Kокър и Брет Андерсън. Не съм осъмвала в британска кръчма, но съм заспивала с поезията на Шели в Сейнт Джордж Гардънс. Винаги с Марк. Той ми липсва.

Самотата е отровна цикута, която пониква незабелязано и бързо избуява особено, когато вали. Капки подтиснатост, пръски тревога, локви тъга, се разсънват от небесната вода, стремглаво израстват и напояват непроходима джунгла. Дъждът е станал ежедневие и се просмуква в живота ми. Пляс, пляс, пляс – прогизналите ми обувки газят през спомени и новородени чувства, чиито месести лиани се увиват около сърцето ми и ме задъхват.

Спъвам се по пътя, падам по корем, но успявам да опазя фотоапарата си. Мокра и кална влизам в залата за лекции.  Сядам до Надя. Съвършена е – тесни масленозелени панталони, очертаващи безкрайните ѝ крака, черни сандали на ток и черен потник, който небрежно разкрива оформените ѝ рамене. До тях, отпуснати върху гърдите ѝ, дремят дебели змии албиноси сплетени в руси плитки.

• Да не си плувала в Темза? –  тя бръква в чантата си и ми подава суха кърпичка.
• Горе-долу – казвам, докато се мъча да попия мръсна вода от дрехите си.

Млъкваме. Влиза сър Андрюс – менторът на нашата програма и класически английски интелектуалец. Носят се слухове, че е доверен съветник на Кралицата. Тридневна гъста брада, стилна бежова памучна блуза, сако, елегантни черни панталони и кожени обувки успешно прикриват наближаващото му пенсиониране. Изглежда доволен и потрива ръце.

Погледите ни се срещат. Tой ме оглежда въпросително. Aз давам знак, че всичко е наред. Очите му бащински се усмихват и се разливат в пълната зала.

• Така, така, уважаеми. Днес срещата ни ще е кратка. Приключихте теоретичната част от вашето обучение. Научихте всичко, което е нужно, за да бъдете добри фотографи, но за да бъдете брилянтни фотографи е нужно да скочите в дълбокото. Идва ред да покажете вашия талант, дързост и смелост. Това, което University of Arts ви е подготвил оттук нататък са практически занимания извън класната стая с някои от най-добрите английски майстори на камерата. В следващите месеци, заедно с тях, разделени на групи, ще снимате в професионални студиа, ще снимате на открито, ще снимате на избрани локации, а после сами ще оцените и селектирате най-добрите си произведения. Сред вас има чудесни модни фотографи, продуктови фотографи, портретисти, фоторепортери. Има и такива, които сами ще разберат, че тази професия не е за тях, но всяко нещо с времето си. На финала, преди да получите дипломите си и вместо изпити, всеки от вас ще избере десетте най-добри свои снимки, от които ще направим изложба. Ще организираме бляскаво събитие и ще поканим медии и много важни клечки. Това ще са вашите 15 минути слава…и може би начало на професионалната ви кариера – той спира и ни поглежда окуражаващо. – Как ви се струва?

Залата се раздвижва и избухва в аплодисменти. Състезателният дух във всеки от нас е пробуден, стиснал здраво своята фотоапарат, готов да се бори и да докаже себе си. Във въздуха се концентрират миризми на амбиция и хъс. 

• Доволни сте, виждам. Ок, сега изчезвайте, почивайте, творете и мислете. Междусеместриалната ваканцията приключва след месец, когато ви искам тук, готови за подвизи – сър Андрюс закопчава долното копче на сакото си и излиза с парадна маршова стъпка. 

С Надя се споглеждаме.

• Ако те снимам сега, във вида в който си, мисля че ще обера овациите – кикоти се тя.  
• Мечтай си – присвивам устни аз, докато съсредоточено вадя клонче от деколтето си.
• В Лондон ли оставаш или ще летиш към София?
• Ще се прибера за няколко дни. Новопридобитият ми баща има нужда от почивка, а и не съм виждала майка ми отдавна. Ти?
• И аз. Малко разнообразие. Бриа, искам да ме запознаеш с Кристофър. He’s soooo cool.

Тонът ѝ става умоляващ.

• Ок, да. Не знам кога и къде ще свирят. Трябва да питам Марк.

Марк? Марк! Марк изчезна. Продължава да ми звучи абсурдно. Отново се опитвам да го набера, но номерът му все още е изключен. Заряза ли ме? Или нещо се е случило?

Умирам от глад, а и имам цял ден за губене. Оглеждам се за Надя, но и нея я няма. Оставам насаме с хладния град, който ме наблюдава през очите на десетки червени дабълдекъри. Тръгвам без посока в търсене на храна. Все още влажната тениска лепне върху стомаха ми, а той изплаква в отговор. Трябва спешно да ям. Разсейвам се, докато гледам сградите. Червено, бяло, екрю, сиво, червено, химическо чистене, магазин за джунджурии, табела „Spaghetti House”. Отправям поглед към небето. Благодаря ти, Господи!

Ресторантчето е почти празно, непретенциозно и захабено, но мирише засищащо. Сядам сама в огромно сепаре до прозореца и зачитам менюто. С периферното си зрение виждам къдрокосо момче, което се приближава към мен:

• Buongiorno, мис, какво да бъде?

Поглеждам го. Тъмно синя тениска, свлечени дънки, млечно бяла кожа, кръгли тъмни очи, детски поглед. Има разкошна усмивка и леко разстояние между предните два зъба.

• Спагети Болонезе, благодаря. И чаша бяло вино. Совиньон Блан.

Той записва поръчката и се отдалечава. Аз отмествам поглед към прозореца. Навън крачат хора, които крият истории, достойни за сценарии на блокбъстър. Почти мога да видя десетки мрежи от мисли и емоции, забравени каузи и безсмъртни мечти, но вниманието ми се насочва черен костюм, черна риза, издължен силует, дълги ръце, кльощава фигура и романтично средно дълга коса, които се поклащат в ритъма на скоклива походка и приближават към заведението – тази история ми е позната. Това е Кристофър! Изправям се и започвам да тропам по стъклото. Той ме забелязва и се сконфузва. Помахва, а аз го подканям да влезе. Колебае се, но забавя крачка. После, сякаш на мига е взел важно решение, се заковава на място и отваря вратата с рамо.

• Какво правиш в този район, Бриа? – Кристофър ме поглежда учудено с преливащи в зелената гама очи. 
• Уча и … ям. Сядай. Имаш ли време? – чувам се, че говоря твърде припряно.
• Да, ще ти правя компания. Имам час-два за губене. Знам какво ще ме попиташ. Бриана, не знам къде е Марк – казва го сериозно и насечено.

Погледът, стойката, дори пръстите му гузно се прегъват.

Тази посока на разговора ме изненадва, но вече съм напълно сигурна, че на Марк не му е чиста работата. Знаех си. Аз съм изоставена дори без смс. Това с връзките е тъпотия. Тъ-по-тия! И удря в корема, да му се не види.

• Ъъъъъъ … Мислех, че е в Щатите. Не ми пише, просто изчезна. Може би това е неговият начин да зарязва момичетата – промълвявам с нежелание.
• По-сложно е отколкото си мислиш, дребен. Нe задавай повече въпроси – парира ме Кристифър.
• Добре, няма. Все тая.

Не съм любопитна, за да разравям темата. Гадно ми е. Настроението ми се превръща в парцал и започва да търка пода на заведението. Едва сдържам унинието си.

• Скоро ще свирите ли някъде? Ще дойда да се натряскам от мъка. 
• Не драматизирай, моля те. След два дни сме в Jazz-a в Камдън. Преди да се напиеш, ще направиш ли малко снимки? Записахме албум и ни трябват за publicity.

Една ръка внимателно поставя чиния с топла паста и чаша вино под носа ми. Бях забравила за глада. Чувам рок-певеца, който казва „За мен същото“. Вдигам поглед към италианчето с очи-копчета и провлачвам „Graaaazie“.

• Бриа, не се цупи. Давай по-оптимистично. Имам нужда от помощта ти.

Кристофър ме гледа изпитателно.

• Shoot! Гледай само да не ме довършиш – изграквам, докато изтезавам спагети с вилицата.
• Ще помолиш ли баща ти да чуе демото на албума? Ако го хареса, може да даде едно рамо с правилните хора и продуценти, а?
• Баща ми е малко особен. Зависи на коя планета ще го хвана и дали изобщо ще ми обърне внимание. Ще се пробвам, обещавам.
• Баща ти е велик, а ти си едно малко съкровище. Да пием за бъдещето.

За разлика от мен, готическият принц изглежда доволен и тържествено вдига чаша. 

• Бъдещето… Дa, чудесно – правя опит да звуча бодро.

Кристофър настоява да ме закара до вкъщи. Любезничи, а аз така или иначе нямам настроение за обиколки, затова тромаво се намествам върху скутера му. Изглежда, че животът ми се е заразил с привързаност, а аз започвам да губя вроденото си равновесие. Притискам се здраво в големия гръб пред себе си с упованието, че няма да залитна към грапавата бездна на собственото си самосъжаление. Картината се размазва. Клепачите ми се навлажняват. Не виждам откъде минаваме, усещам единствено парене от острите завои, които ме подсещат, че дори да дръзнем да полетим, гравитацията винаги печели.

Стисвам рокаджията по-здраво и забивам лице в сакото му. Не следя пътя, скривам се в себе си и отправям в търсене на лек срещу разочарованието, който да пресуши тъгата и да запуши течащите вади от сълзните ми канали, но не го откривам. Пътуването е безкрайно. След вечност и половина скутерът намалява и спира. Отварям очи. Между плешките на шофьора ми се мъдрят две мокри петна. Замазвам ги с длан и поглеждам нагоре. Прозорците на църквата са отворени. Въздухът донася омиротворяващ шепот на пиано, който потулва останалото.

• Искаш ли да се качиш, за да се запознаеш с Чарли? Можеш сам да го помолиш за помощ – питам още дезориентирана, докато свалям каската и се опитвам да придам форма на гнездото, което би трябвало да се нарече „коса“.

Кристофър ме поглежда изпод бретона и започва притеснено да се смее:

• Ох, да, Искам.…Ужас. Обаче ти е добре да се приведеш в по-приличен вид. Буквално изглеждаш смачкана.
• Не ми пука. Не отивам на кастинг. Аз живея тук – изплезвам се.   

Изкачваме се бавно. Музиката се усилва. Отключвам и пристъпвам в коридора, без да паля лампата, следвана от неуверен силует в черен костюм. В овалното огледало се сблъсквам с живо подобие на “Плачещата жена” на Пикасо. Когато ме вижда, то ужасено изпищява с моя глас. Чарли моментално се материализира до нас, мятайки серия от разтревожени погледи.

• Бриа? Какво става?  – казва той по-силно от обикновено. – Защо имаш вид на мокро псе? И така миришеш, между другото.

Подушвам подмишниците си.

• Паднах. Навън валеше. Тук винаги вали. И е тъжно. Тоя Лондон е голямата европейска тъга – правя дълга пауза, докато баща ми се променя от статус „притеснен“ на режим  „я-да-ѝ-погледам-сеира“. В тъмното не забелязва, че имаме компания, докато пространството зад мен не започва да се движи.
• Здравей, Марк – казва баща ми.
• Марк е минало. Чарли, това е Кристофър. Той има група. Много са яки. Записали са албум. Кристофор иска да говори с теб. Аз отивам да се преоблека – телеграфно ги представям ги един на друг и бързам да се оттегля.
• Хм, добре, после можеш да направиш по едно кафе, щом така или иначе си довела неканени гости. Да чуем. А, ти, носиш ли флашка с траковете? –  мимолетният му интерес към моята персона изчезва и той се обръща към Кристофър. 

Изсумтявам и се повличам към стаята си. Те отиват в студиото и затварят вратата. Много хубаво, и без това не ми се слушат мъже. Искам мама! Набирам номера ѝ. Отнема време, докато вдигне.

• Любов моя!

Катерина вика. Около нея е шумно. Гласът ѝ се губи в градска бъркотия, прорязана от клаксони на автомобили и боботещи гласове.

• Мамо, къде си?
• С Антон пътуваме към летището. Ще отидем до Прага за ден-два да поработим. Имаме идея за нова книга. На Цариградско е станала катастрофа и задръстването е брутално. Трудно те чувам. Как си миличка, всичко наред ли е?
• Не е наред. Марк ме заряза.
• Как така те заряза?
• Е, така. Изчезна. Няма го. Излъга ме, че ще пътува и се изпари.
• Каза ли нещо?
• Нищо не каза. Изостави ме. Кристофър, неговият приятел, крие къде е.
• Може да се е случило нещо, Бриа. Не разсъждавай твърде много върху неща, за които нямаш пълна информация. Доколкото знам Марк е интелигентно и възпитано момче, което държи на теб. Това не ми пасва с историята, която се опитваш да навържеш. Освен това, прекрасна моя, теб не е лесно да те изостави, човек.
• Обичам те, мамо! – искам да се гушна в нея и да вдишам аромата на косите ѝ, да се върна в детството и да изям голям шоколадов сладолед.
• И аз те обичам, дете! Повече от всичко! Купи ли билет за София? Кога да те чакам?
• Забравих. Днес ще резервирам и ще ти пиша.
• Ще чакам. И не товари пътуването и душата си с излишен багаж, Бриа. Не се деформирай с излишност.

Връзката се разпада. Поставям внимателно телефона върху леглото, нежно докосвам тъмния дисплей и влизам в банята.

Изкъпана, преродена, с високо вдигната на конска опашка коса, в жълт рипсен гащеризон и с вирната брадичка, влизам в кухнята.

• Благодаря за кафето –  баща ми се е навел и вади чист филтър от шкафа.
• Моля – изсумтявам – чакай, аз ще го направя. Говорих с мама, затова се забавих – продължавам, докато се заемам да заредя кафе машината.

Той се гипсира. Побутвам го да се премести.

• Какви са нарежданията на жената-котка? – пита през рамо.
• Да игнорирам мъжката логика и поведение и да си живея живота – поглеждам Кристофър, който е седнал на ръба на един стол и ме наблюдава едновременно с благодарност и срам.
• Да, това е съвет точно от Кат, която познавам – Чарли се обръща към мен и лицата ни се сблъскват – Красива си, Бриа. Приличаш на…-  издиша в носа ми.
• …майка ми? – усмивката ми е дръзка. 
• …но има Вашите очи.

Кристофър е такъв подмазвач.

• Да, да, а вие какво обсъждате? – сменям темата и правя крачка настрани.
• The Gentlemen са интересен проект. С теб в сряда ще отидем да ги послушаме. Разбрах, че ще снимаш. Аз ще се обадя тук-там. Може да се съберем по-голяма компания – Чарли говори замислено, кратко и по същество.
• Бриа, моля те, само ми звънни, за да включим всички във ВИП списъка – Кристофър всеки момент ще направи задно салто от кеф. 
• Ти, Кристофър, новото момче на Бриана ли си? Тя излизаше ли с един…Марк мисля, че се казваше.  – баща ми го поглежда хитро.
• Не, не, ние сме приятели. Те с Марк…- нароченият за мое гадже понечва да каже нещо, обаче аз нетърпеливо го прекъсвам:
• Не ходя вече с Марк. Темата е приключена. 

Кафето е сервирано. Денят е озарен от спокойните нюанси на късния следобед. Небето е изсветляло до бебешко синьо. Мъжете си говорят за партитури и динамика. Не ги слушам. Преди да изключа напълно от темата казвам:

• Извинете ме, но трябва да свърша нещо.
• Да, и аз ще изчезвам. Благодаря за отделеното време – Кристофър се покланя на Чарли. – Ще ви чакам в сряда. Бриа, you rock! – на мен изпраща въздушна целувка.

Ухилвам се и поставям чашите в мивката.

• Бриана, и аз излизам – баща ми се изправя и мързеливо се протяга.

Изчаквам ги стъпките им да затихнат и изпращам съобщение на Надя „В сряда, в Jazz café.“ Тя отговаря на секундата „аааааааааааааа“. Сядам на канапето, качвам краката си на ниската масивна масичка и включвам лаптопа. Wizzair, Лондон – София – Лондон. Пътуване без багаж. Резервация. Готово. В петък ще съм у дома. Отпускам глава на облегалката за няколко минути. Ок, момиче, време е да поснимаш.

Ставам, обувам удобни обувки, взимам камерата и хлопвам външната врата.  Почти чувам как зад  стените мебелите изстенват от удоволствие, наслаждавайки се на тишината. Стъпвайки на пръсти, напускам сградата. Тихо, Бриана, тихо. Не мисли! Усещай, снимай, бъди ти, спомни си коя си! Опипвам обектива. Тук е. Тук съм. Лондон изпълва белия ми дроб сякаш за първи път. Около мен летят гълъби. Превключвам на ръчен фокус.

Да опознаваш град като Лондон сам, в компанията единствено на собствените си усещания, пробужда вторична сетивност – много по-чувствителна, активна отвъд познатите възприятия. Очите изучават малките детайли, ушите крадат прошепнати на друг тайни, ноздрите разпознават десетки настроения, реалността ухажва кожата. Неволен допир до непознат, рамо, подпряно на друго рамо в метрото, устни, които милват пластмасова чашка с кафе. Аз съм зрънце от огромен пясъчен часовник, чиито частици се движат привидно случайно, но с всеки, дори мимолетен, сблъсък взаимно променят траекториите си.  Марк промени мен. Аз променям Чарли. Човешката сърцевина се нуждае от стимули, нужни са ѝ плетеници от хора, ситуации и провокации, за да се изгуби в тях и да потърси други аспекти на аз-а си.

Едър младеж с тежки ботуши „Вермахт“ се спъва, залита, рикошира в мен и ме отклонява от планираното направление. Оказвам се пред голямо старо дърво. Докосвам набраздения ствол. Поглеждам към короната. Няма крила, но отклоните ме наблюдава катерица. Не помръдва. Аз също. Гледаме се любовно в продължение на няколко минути. Бавно посягам към фотоапарата, ала тя се врътва и с опашка ми помахва за сбогом. Така ли?! Добре, тогава! Врътвам се и аз и ѝ помахвам с моята.

Тръгвам на лов за снимки. Подминавам Биг Бен, който се цъкли с кръглото си око и мълчи, докато над кралския град изящно се спуска пролетна вечер. Мълчи и моята муза на фотографията. Телефонът ми също, но вече не се чувствам изоставена. Един по един прозорците на къщите започват да светят. Будят се спомени за хора, които ме обичат. Тук. И там. Ето пак. Още един. Не съм сама. Фаровете на преминаваща кола за миг ме заслепяват. Извръщам очи. В далечината мъждука улична лампа и примигва като морзов код. После спира, угасва и става невидима. Напомня ми за Марк, който замлъкна без да се сбогува. Марк е случайна лондонска катерица – беше с  мен само за малко. Не всяко взаимодействие създава изкуство. Повечето опити се задоволяват с мимолетен плам или посредствени сюжети.  И така е добре, много по-добре – пести енергия и чувства.

Време е за почивка.

***

• Брианааа, слизай вечеееее!
• Ей сега, само да си сложа червило. Имаме време, качи се за малко.
• Няма да се качвам, ще закъснеем. Слизаааай!

Българо-хърватският разговор приключва неочаквано. Надя е натиснала червена слушалка. Поглеждам през балкона, после към недовършения си тоалет. Няма пък! Ще чака!

• Някакво. Момиче. Долу. Крещи. От твоите ли е? – Чарли надниква в стаята ми.
• Да, ей сега съм готова – опитвам се да говоря, докато се гримирам.
• Не е ли раничко? Аз ще дойда направо там и ще доведа едни хора.

Баща ми не помръдва.

• Бриана, това червило е твърде….червено.  
• По дяволите – изругавам и с мокра салфетка започвам да трия цвят „Вампирски пир“ от устата си.

Кожата ми се зачервява от търкане. Замазвам с малко фондьотен и заменям червилото с почти безцветен гланц за повече обем и много блясък. Поглеждам към родителската модна полиция, правя патешка физиономия, изпърхвам със силно напластени с туш мигли и изчуруликвам:

• Добре ли е, че много закъснях?

Той кимва одобрително. Аз излитам.

• Yay! Но, защо си помъкнала оръдието на труда?  – приятелката ми ме оглежда доволно и посочва фотоапарата. 
• Обещах на Кристофър да снимам  – отговарям аз. – Ама и ти си се пипнала – добавям с лека завист, докато гледам пайетите на морско-синята рокля, които диктуват шарките на очите ѝ.
• Тази нощ или никога. А, онзи, красивият, който все се навърта около теб, къде е?
• Марк ме заряза и изчезна. Не знам къде е. Може да се дойде довечера в компанията на някоя cutie.
• Съмнявам се, Бриа. Той видимо сериозно си е паднал по теб. Сигурно има работа или се крие от някого, или….е умрял…- Надя прави трагична физиономия и подсилва ефекта от казаното, забивайки въображаем нож в гърдите си.
• Тц. Жив е, но, ако се появи АЗ ще го убия… Добре де, ще му фрасна един.

Разярено размахвам юмрук, докато вървим към спирката на метрото. Моят пресилен гняв разсмива Надя и тя залита към мен. Хващам я и се заклащам с нея. Белокоса възрастна госпожа с къса прическа от ситни къдрици и цикламена капела, отрупана с изкуствени цветя, закачливо ни поглежда. И трите започваме да се хихикаме. Жената ни помахва. С приятелката ми правим реверанс.

• Кога летиш за София? – пита тя през смях.
• В петък, само за седмица. Ти?
• Неделя, също за толкова. Ще се върна доста преди началото на голямото снимане. Ама ще е яко, нали? Ще успеем. Ние сме the best!
• Мхм…

Ще ми се да имам увереността на Надя. В България мислех, че да се отличиш и да бъдеш забелязан не е толкова трудно, стига да имаш талант, да познаваш нужните хора и да се въртиш в подходящите среди. Тук конкуренцията е безмилостна и талантът не е достатъчен. Лондон е концентрация на стремеж, знание, различно мислене, съвременни гледни точки, които имат амбицията да създават нови трендове, нови порядки, нова визия. Всичката тази енергия търси своето място, дебне звездния си миг, готова да се хвърли в огъня и да изгори, ако има и малък шанс да се възроди, да намери последователи и да обере овациите. 

Тежестта на фотоапарата ми напомня, че тази вечер друг ще обира овациите, а аз трябва да увековеча момента. Предпочитам да творя зад камерата. Дава ми чувство за стабилност, мога да режисирам ситуацията, мога изкуствено да подсиля емоцията, да излъжа, ако се налага. В живота съм друга – не умея да се преструвам. Лъжата ме омаломощава, а и забравям собствените си измислици и лесно ме хващат натясно.

• Къде се отнесе?

Надя седи до мен в метрото, а сините пайети танцуват с плавните извивки на тялото ѝ. Горкичкият Кристофър със сигурност ще падне в капана ѝ…Боже, забравих да му се обадя! Стреснато поглеждам хърватката и бръквам в раницата за телефона си:

• Ало, Кристофър – явно правят саундчек и е шумно  – идвам с една приятелка. Баща ми ще дойде по-късно….не, не знам с колко човека, но каза, че ще доведе някого. Да, моля те, задължително му намери маса или места на бара. Той е възрастен човек – засмивам се и опитвам се да скрия притеснението от разсеяността си и с глупава шега. Всъщност, не е толкова глупава. Чарли е минал петдесетте. 

Слизаме от метрото и поемаме към клуба. Кристофър стърчи пред входа с цялата си  мрачна прелест. Малко е прекалил с черния молив за очи и аз лично бих махнала черния плетен шал от врата му – в повече е.

• Голям си заплес!

Той наежен тръгва към мен.

• Нали те помолих да звъннеш, за да запазя хубави маси – повишава тон.
• Сега запази ли? – отбивам го с поглед.
• Да, но…
• Няма „но“! Недей да нервничиш. Всичко е наред и ще сте супер!

Кристофър вижда Надя. И спихва. С дълбок, плътен бас бавно произнася:

• З..д…р…а…в…е…й.
• Здрасти – тя отговаря престорено дрезгаво и протяга ръка, която той поема и лакомо поднася към устните си.
• Ехо, аз още съм тук – убивам момента. – Надя – Кристофър. Кристофър – Надя.
• И ти ли си от България?

Похотливо я оглежда.

• Не. От Хърватия – широко се усмихва тя.

Зъбите ѝ захапват сърцето му.

• Lovely! – гласът му се разтича и образува лиги.
• Кристофър! Надя не е от бройките ти за една нощ! – натъртвам за женска солидарност.
• Бриа, излез от стереотипа на източноевропейския комплекс. Аз съм джентълмен, remember?  – той ми смигва. – Да влизаме.

Клубът е празен. Jazz café е уютно местенце. Сцената е в средата на заведението, опасана от вътрешна тераса и втория етаж с кръгли масички за двама. По стените висят лъскави разноцветни декорации в стил олд скул диско. Твърде активни са и развалят усещането за драматизъм, което ми се иска да има в снимките. Ще трябва да измисля как да ги скрия. Оглеждам се за позиции с добра видимост. Момчетата от групата съсредоточено настройват инструментите. Облечени са в черно, с гелосани коси и опушени погледи. Напрежението се усеща отдалеч. Движат се непохватно и тромаво.

Очакването преди всеки пърформанс винаги бълбука изнервящо, въпреки всички репетиции. Опитваш се да напудриш детайлите, да подредиш сценария, да си подготвен за всеки фал. После нещата просто се случват, еуфорията те въздига и забравяш малките гафове. Преминаваш отвъд кожата си, аплодисментите те въздигат и дори не си спомняш детайли от собственото си представление. За миг си бил нечий бог. Накрая остават празните чаши, мръсният под и тишината. Чак тогава се връщаш в руслото на малкия си човешки „аз“, можеш да спокойно да се отърсиш от отговорността на величието и да поемеш дъх. 

• Колко хора очаквате? – обръщам се към Кристофър.
• Билетите са разпродадени. Предполагам, че ще е пълно.
• Значи ще участвам в пого. Прекрасно! Да пием по едно за вдъхновение – казвам с доза сарказъм.  

И аз започвам да се чувствам нервна.

• Дами, предложението да остана във вашата компания е повече от изкушаващо – той се хвърля с поглед към Надя – но трябва да се оттегля. Поръчвайте за моя сметка. Бриа, не се напивай веднага, нужна си ни в кондиция! – се примолва на финал.

Качваме се нависоко и сядаме. Барът започва да се пълни. Пием бяло вино в лениво, очакващо мълчание.

• Влюбена съм – въздъхва Надя.
• Май сте двама –  допълвам аз и гаврътвам остатъка от съдържанието в чашата на екс. – Отивам да се позиционирам, докато не е станало меле.

Леко се замайвам.

• И аз слизам пред сцената – тя се изправя.
• Търсим се там – провиквам се от стълбите, заклещена между две от сестрите на Мортиша Адамс. Нека шоуто да започне.

“Ще те обичам, дори когато се превърнеш в лед.

Ще мръзна, заедно с любовта ти.

Ще целувам празните ти очи като тъжен полярен мечок,

докато отново ги напълня с топлина…”

Първата песен е по текст на Марк. Рецитирал ми го е десетки пъти с шекспирова артистичност, изправен гол в леглото, докато аз се увивам като разгонена лисица в краката му и скимтя от доволство. Гласът на Кристофър добавя мелодрама и тъмен ореол около думите, но съм сигурна, че това се харесва на публиката. Римите на поетите притежават лечебна сила за раздробените емоции. Поезията е официалният говорител на нещастната любов, добрата фея на разбитите чувства, която с вълшебни куплети запълва празното пространство между завивките в нощите без обич.  Когато поетите пеят, човеците пият, танцуват и плачат. Стиховете правят живота по-поносим в пепелта, останала след любовния пожар.

Несъзнателно се оглеждам за Марк. Очаквам да се материализира, като оживял Давид на Микеланджело, и да се затича към мен на забавен каданс. Нищо такова не се случва, но някой ме потупва по рамото. Подскачам и се обръщам:

• Марк?
• Не позна.

Чарли ме издърпва от тълпата и ме подканя да го последвам към закътано сепаре. Не е сам.

• Издирвам те от половин час и накрая виждам самотен фотоапарат, които се опитва да  маневрира над главите на подивели девойчета. Ще те смачкат, Бриа. Ти си миньон. По-добре се качи и снимай отгоре. Поне, докато се поразреди пред сцената – баща ми звучи загрижено.

Не го слушам, а оглеждам спътниците му. Стилен възрастен господин с очила, черно поло и сини дънки дружелюбно ми се усмихва. До него се спотайва жена. Не мога да видя лицето ѝ заради липсата на достатъчно светлина. Мъжът се изправя и леко се покланя:

• Привет, аз съм Браян. Почти сме адаши.
• Браян е продуцент. Реших, че Джентълмените може да му харесат – Чарли охотно се включва в представянето.

Понечва да каже още нещо, но вълна с формата на женска сянка се надига и устремява към мен. От мрака изплува модел на Виктория Сикрет – безкрайна пепеляво руса коса с вид на сънено море, плътни устни, миниатюрно носле и грамадни сиви очи, напомнящи рибарски лодки. Скулите ѝ са изострени муцуни на акули мако.

• Бриана, приятно ми е, името ми е Хана – добродушно, но някак хищно казва тя с едва доловим акцент. – Най-накрая да се запозная с дъщерята на Чарли.
• Хана е моя приятелка от Швеция. Тук е за няколко месеца. Работи в музикален лейбъл в Стокхолм, а Кристофър и СИЕ са със скандинавско звучене. Вероятно имат пазар и на север. Виждаш ли колко се старая заради приятелите ти?

Баща ми се държи твърде угоднически. Очите му търсят благоразположението на Хана. Тя го слуша с внимание. Не разбирам защо, но ми става кофти.

• На колко си години? – питам блондинката.
• На четирийсет и четири – кротко отговаря тя с очакване разпита да продължи, но аз млъквам. – А ти?
• Скоро ще стана на двайсет и четири.

Тази жена излъчва спокойствието на заспал океан, готов да те удави с цунами във всеки един момент. Хипнотизираща е и някак плашеща. Вдигам камерата пред очите си и щраквам няколко пъти.

• Сега и с мен – Чарли я прегръща през кръста.
• После – отговарям и се шмугвам в обратно в навалицата.

Нещо ме жегва в слънчевия сплит.

Снимам разсеяно. Правя кадър след кадър. Кристофър, разперил ръце, Кристофър в момент на скок, общ план на цялата група, пищящи фенки. Надя е застанала неподвижно като вкаменена нимфа, концентрирала цялото си внимание в движенията на своя демоничен избраник. Опивам се да стигна до нея. Отнасям няколко неволни шамара и един ток, забит в пръстите на левия ми крак. Привеждам се напред, гушкам апарата като бебе, за да го предпазя от повреди. Блъскам се в гора от тела, не виждам почти нищо.

Фенерите във вътрешността на две сиви лодки присветват срещу мен за ориентир. Тънка ръка ме изважда от кипящия човешки коктейл точно преди да се задуша.

• Наред ли е всичко?

Хана се е отделила от групата си и стои пред самата сцена, точно до Надя.

Понечвам да потвърдя, но усещам остра болка между прешлените на гръбнака. Нечий лакът ме натиска напред. Накланям се опасно близо до обувките на Кристофър. Песента забавя темпо. Той се свлича на колене. Ранен звяр. Разгроменият крал на мрака. Мога да помириша потта и превъзбудата. Поглеждам го. Гримът му е размазан. Тънка, мръсна вадичка от молив за очи се стича по бузата му. Дяволът плаче с черни сълзи.

Извиквам „Не мърдай“, но той не ме чува. Навеждам се още повече. Обезумяла започвам да снимам. Ръката на Кристофър се протяга встрани, повикана от фини женски пръсти. На палеца блести сребърен ангел. Щрак!

Това е. Край. Стига толкова! Слагам капака на обектива и се изнизвам. Искам да пийна нещо. Хана не ме изпуска от полезрението си и тръгва след мен. Надя остава седнала на сцената. Кристофър клечи до нея и се гали в дланта ѝ. Героят на вечерта е уморен. Маската на Мефистофел е свалена. Черният лорд е победен от мекото ядро на човека. Шоуто е приключило.

• Яж! – казва баща ми им побутва към мен купа с препържени картофи.
• Чарли, тя е изумителна! Дъщеря ти умее да вижда, така както ти умееш да чуваш. Наследила е ината на Катерина и твоя усет към изкуството – възкликва шведката и се присламчва към мен.
• Откъде познаваш майка ми? – озадачено се обръщам към нея, докато дъвча изстинал чипс.
• Чарли често говори за нея. Знам за нея повече, отколкото бих искала. Тя…

Не успява да продължи. Към нас с победоносни възгласи се носи звездата на вечерта. В едната си ръка е хванал малкия ханш на Надя, а в другата се клатушка бутилка шампанско.

• Да празнуваме! Беше най-страхотното ни представяне до сега! – еуфорията го подпира, но е смазан от изтощение.
• Питай насинения ми гръб – измрънквам в отговор.

Изсипват се поздравления, ръкостискания, поощрителни потупвания. Другите джентълмени един по един се присъединяват към импровизираното афтърпарти. Сепарето се пълни, докато клубът се изпразва. С Надя пием в мълчание.

• Да си тръгна ли с Кристофър? – чувам несигурността ѝ.
• Не.
• Но…
• НE!
• Ок.

Въздъхваме едновременно и продължаваме да мълчим. Две момичета седим едно до друго, допирайки телата си, но в мислите си сме далеч. Тя мечтае за любов. Аз мисля за баща ми. Той каза, че обича дълбоко. Дали се е гмурнал в дълбините на Хана? Имат ли връзка? Влюбени ли са? Мразя я, защото я харесвам. Не искам да я харесвам. Имам чувството, че така предавам майка си. Чарли се надвесва над мен:

• Измори ли се? Да повикам ли такси?
• Заедно ли ще се приберем? – питам с надежда.
• Не, ще остана с Хана и Браян.

Пипалата на разочарованието отново се впиват в мен и блокират кръвообращението ми. Устните ми посиняват. Ръцете ми изстиват. Искам да усетя баща си, но двата ледени къса отказват да помръднат и висят безжизнено до стилната ми черна рокля. Не мога да го прегърна. Губя го. Отново го губя, а току-що го намерих.

Надя силно ме стисва за лакътя.

•  Отиваме си! Иначе ще прелъстя Кристофър в тоалетната.

Идеалният момент да напуснем като победители без никой да разбере, че и двете сме прободени  от зъбати чувства, срещу които нямаме печеливша стратегия. Надя изпраща въздушна целувка на възлюбения си. Сребърният ангел проблясва върху палеца ѝ. Аз се давя във вълнистите коси на Хана. Усмихваме се за довиждане. Помахваме един на друг. Лондонската нощ ни разделя.

Не мога да заспя. Уморена съм, но клепачите ми са подпрени с фуниите на торнадо от адреналин. Тялото ми е в синини, умът ми се връща на ръката на Чарли, обгърнала кръста на красивата шведка. Опитвам се да сменя слайда. Започвам да свалям снимките на компютъра и да ги разглеждам. Отделям кадрите, които ми допадат, останалите изтривам. Тази е добре. Тази не. Уфффф, тази… На една от последните демонът в Кристофър плаче с черни сълзи в молитвена поза. Пръстите му търсят, но не могат да достигнат до един ангел. Харесва ми, даже много. Има клишета, които не спират да въздействат, защото са най-простият начин да си припомним, че животът, сам по себе си, е баналност с милиарди неповторими интерпретации.

Разсънена се намествам по-удобно на стола и започвам да правя цветови корекции. Изгубвам представа за времето и задрямвам пред лаптопа. Ключът на баща ми влиза в ключалката с ръмжащ звук. Сепвам се. Навън се зазорява.

• Защо не спиш?

Лампата в стаята ми свети и Чарли влиза без да пита.

• Искам да приключа с това – сухо отговарям и посочвам монитора – заминавам, а на момчетата им трябват.
• Кога заминаваш? – той е искрено учуден.

Нима съм пропуснала да му кажа?

• Утре сутринта. 
• За колко време?
• Седмица.

Той мълчи и известно време се взира в мен. Все още е с коженото си яке.

• Искаш ли чай или кафе?

Изкушавам се да кажа „не“ и се опитам да поспя малко, но отсичам:

• Да. Късо кафе, моля.

Ставам от стола и последвам баща си към кухнята. Движим се безшумно. Единствено проскърцващите столове дават индикация, че в помещението има живот. Чарли поставя на  масата две черни чаши. Горчи.

• Хана е много хубава – боязливо признавам аз.
• И тя те харесва – усмихва се той.
• Влюбени ли сте? – едва успявам да попитам.
• Любовта може да бъде изтощителна и опасна, Бриана – композиторът отговаря замислено.
• Затова ли стоиш в периферията ѝ, Чарли?  За да се опазиш от крушение? – леко изтънявам глас.
• Подреждам живота си по начин, който ме устройва. Хана се вписва добре.
• Ти я използваш, така ли?
• Да я използвам?! Не, ха-ха, и на двамата ни е приятно заедно.
• Струва ми се, че тя иска повече.
• Давам ѝ колкото мога. Увлечен съм силно по нея, но любовта не е задължителен фактор в човешките взаимоотношения. За стабилна връзка са достатъчни не толкова съдбоносни чувства.
• Значи имате връзка?
• Да, имам връзка с Хана. Надявах се днес да ви запозная. Беше ползотворна вечер, успешен гиг и съм доволен, че всичко мина според плана ми. Сега смятам да поспя.

Чарли е изпълнил целите си и се оттегля, а аз объркана оставам да будувам. Да откликнеш на силна любов, която може да се окаже съдбоносна, но да те доведе до задънена улица, или да се задоволиш с човек, с който е достатъчно удобството да споделяш дните и леглото си?  Това ли е Хамлетовият въпрос на съвремието? Има ли еднозначен отговор? Какъв е моят? Аз дори не съм срещнала истинска любов, за да мога да правя сравнения. Марк? Марк ме изостави. Точка.

Връщам се към кадрите от концерта, зип-вам избраните снимки, качвам ги на трансферен сайт и изпращам линка на мейла на Кристофър.