Част първа: Парчета от пъзел

Chapter 8

Лондон

Звучи банално, но отново вали.

• Изчезвам.

Влетявам некоординирано на високите си токчета в студиото на баща ми. Златистата рокля е твърде вталена и силно се впива в задника ми. Събарям една китара и се навеждам да я вдигна.

• Остави я! – флегматично провлачва той, но ме оглежда с интерес.  – Ще се забавляваш ли довечера? Вземи си яке. Хладно е.
• Ок – чувствам се неудобно и бързам да изляза.

Марк ме чака пред входа на сградата.

• Лейди! – той ме хваща под ръка, покрива главата ми с огромен кариран чадър и тръгваме.

Наистина е висок. До него се чувствам като тапа, но съм симпатична сто и шейсет сантиметрова тапа с още топли изкуствени къдрици и чисто нов клубен аутфит, затова кокетно поклащам дупе. 

На улицата пред църквата ни чака каляска – класическо черно лондонско такси. Марк галантно отваря вратата, а аз с опит за аристократичен финес се шмугвам на задната седалка. Пътуваме към The Monarch клуб в Камдън таун. Не говорим. Седим един до друг в неловко мълчание. Пръстите на ръцете ни се допират.

Гледам стъклото. От скоростта дъждовните капки се деформират и гърчат, сякаш се мъчат да избегнат сливане с цветните отражения от уличните светлини. Баща ми би чул мелодия в техните движения, майка ми би разчела езика на тъжна любовна история, аз виждам размазана снимка на дълга и необещаваща нощ. Не съм взела фотоапарата, за да не се разсейвам. Марк иска да говорим сериозно, а това не звучи забавно.

Таксито остро спира пред бара в опит да не блъсне некоординирани и подпийнали пешеходци. Понечвам да сляза, но той предпазливо ме докосва по голото рамо и казва „Изчакай“. Излиза от колата, обикаля я бавно като достолепен иконом, отваря първо огромния чадър, после вратата от моята страна и изискано ми подава ръка.

Все така за ръка бързо преджапваме през локвите и влизаме в The Monarch. Барът е пълен и шумен. Червеното осветление се отразява в лицата на хората и им придава демоничен вид. Втриса ме. Червената ламперия по стените, червените маси с обелени ръбове, червените свещници и червения восък, червената светлина и зачервените очи на Марк се взират в мен.

• Имаме резервация – изкрещява той в опит да надвика шума и нежно ме побутва в посока на масивните стълби към втория етаж.

Изкачвам се първа със ситни стъпки, заради тясната златна рокля. Мога да усетя как очите му опипват дупето ми. Няма и помен от ръцете му, които обикновено залепват за талията ми. Фиксирам единственото свободно сепаре и тръгвам към него.

• Защо е тази хладна официалност, Марк? Караш ме да се чувствам неудобно.
• Не ти ли харесва да те третират като дама?
• Така ли третирате дамите по вашите земи, милорд? – правя опит да разчупя неловката ситуация, но той като че ли не ме чува.
• Страх ли те е? – казва го силно. Гласът му стърже.

Поглеждам въпросително.

• Страх ли те е да бъдеш обичана? – допълва въпроса си.

Имам нужда от питие. Махвам на сервитьора и моля за чаша розе. Марк си поръчва бира. Намествам се по-удобно върху червената изкуствена кожа, а роклята ми изскърцва и дава началото на труден разговор.

• В момента имам други приоритети. Знаеш, че искам да уча, да снимам и да се представя добре на изпитите – опитвам се да звуча умерено, за да не го обидя или нараня.
• Страх ли те е? Отговори ми! От какво бягаш? Защо не си даваш шанс за нещо истинско? – продължава той, а думите му се задъхват и недоизказани се давят в гърлото му. – Искаш ли да скъсаме?

Завива ми се свят. Защо бе, мамка му, не можем да я караме леко и да сме щастливи с настоящето?! Хората вечно искат още – доказателства, признание, гаранции за вечност. Убиват хиляди моменти днес заради презумпцията за идеално утре. Не искам да мисля за утре. Искам моя съвършен момент сега, в този миг. Защо Марк просто не ме прегърне и не изпие лицето ми с меките си сладки устни, а после да зарежем тия барове и да отидем у тях, където ухае на книги, стихове и страст. Имам желание да се стопля в тялото му, да слушам римата на мислите му, докато диша в съня си…По дяволите, тази рокля ми е тясна…

• Искам да ме целунеш, а след това да се махнем оттук и да разкараш всички дрехи от мен. Тази рокля е супер неудобна – червените лампи се отразяват в очите ми и те блестят предизвикателно.

Предложението го присламчва по-близо до мен. Готов е да абдикира…почти.

• После, Бриа, искам първо да поговорим – прошепва, а дъхът му мирише на боровинкова бира.

Млясвам го по устата. Вкусен е. Вдигам отбранително ръце и примирено въздъхвам:

• Ок, да говорим.
• Трябва да замина за  Вашингтон по работа. Няма да съм тук около месец. Остани моето момиче. Наистина те обичам. Разбирам, че имаш нужда от време. Наясно съм, че се влюбих в теб твърде прибързано, но не мога да си представя, че бих могъл да те изгубя заради твоя панически страх от обвързване или заради моето нетърпение. Не искам да те притискам, така че ще имаш достатъчно възможности да снимаш, учиш, експериментираш, живееш както вярваш, че ти харесва… без мен.

Сърцето ми замира. Само за секунда. Бавно отпивам от розето. Какво да му кажа? Не искам да заминава. Марк е моят Лондон от самото начало. Той е навсякъде, където съм била. Той е чашата лате, когато рисува мустаци от пяна на лицето ми и дояжда мъфина в чинията пред мен. Успявам само да кажа:

• Единствено с теб съм. Не ме вълнуват любовни приключения. Не ме делиш с никого…
• … само с баща ти. 
• Той пък какво общо има?!
• Привлича те повече, отколкото си мислиш.
• Марк – настръхвам аз – това е извратено.
• Нямаш представа колко. Но си права, заслужаваш своето време с него, за да го опознаеш. Баща ти е идиот. Може да е талантлив, но е пълен кретен, който не е пожелал да види детето си двадесет и три години.

Може би Чарли настина е кретен. Може би му липсва генът, който превръща мъжете в родители, може би е забравил да порасне. Може би е имал своите причини да стои далеч от нас с майка ми. Не знам, но усещам игличките на собствената си болка. Разтърсвам глава. Не искам да мисля. Уморена съм.

• Достатъчно.
• Извинявай…
• Да тръгваме!
• У нас ли?
• Не, стана късно, утре съм на лекции. Имам нужда да поспя.
• Прекалих ли?
• Не казваш нищо, върху което вече не съм разсъждавала. Просто не мисля, че има смисъл от тази ретроспекция. 
• Права си. Ревнувам те и ме е яд на него. Ти си уникална, Бриа. Как може някой да те пренебрегва толкова време?!
• „Уникален“ е надценявана дума. Като се замислиш, всички човеци сме уникални по своему, но голяма част от нас не стигат по-далеч от убеждението за собствената си уникалност. „Уникален“ не е комплимент, няма голяма стойност за мен, нито ме мотивира. Ценността на една личност не е в нейната уникалност или в претенцията за уникалност. В таланта е, в упоритостта, в умението да променяш, да се адаптираш, да виждаш отвъд познатите структури. Aз се опитвам, още опитвам, а Чарли едва ме познава. Старая се да не го анатемосвам, заради минали решения.

Марк понечва да възроптае, но само леко ме потупва по главата. 

• Скачай в таксито. Много си разголена за нощна разходка. Трябва те доставя здрава на Негово Величество композитора.
• Кога пътуваш?
• Утре вечерта.
• Ще се видим ли преди това?
• Разбира се, дори смятам да те съблазня със следобедно кафе и кифлички – казва той и многозначително ми намига.

Таксито спира пред временния ми дом. Марк ме целува продължително. Аз се откъсвам от насладата и тръгвам към храма с наведена глава. Дано баща ми да спи! Дано баща ми да спи! Моля се на всички богове да пропуснем погледите и неловките диалози и тихо да си легна.

• Как беше? – Чарли смесва музика на компютъра си. Вратата на студиото е широк отворена.

Той седи с гръб към мен и дори не ме поглежда.

• Добре – казвам и се отправям към стаята си.
• Къде беше? – чувам. Не се отказва.
• В един бар в Камдън – стоя в коридора с надеждата да спре да задава въпроси.
• Кат харесва пазара на Камдън. Зяпаше тениски с Дейвид Боуи и се чудеше коя да си купи. Така и не избра, но полудя по едни боти allsaints за 200 паунда. Изхарчи почти всичките си пари за тях… навремето.  Луда жена!

Тези обувки ги знам. Катерина ги пази. Стоят в гардероба необувани, все още с етикета. Не ги пипа. Не дава и на мен да ги докосна.

• Едва ли помни района. Майка ми не е стъпвала в Лондон от двадесет и три години – опитвам се да се заям.
• О, стъпи, стъпи, но ти беше много малка, за да знаеш.
• Кога?

Осъзнавам, че съм се разсънила и седя на канапето до баща ми, подпряла главата си върху голяма възглавница.

• Ти беше розово, бузесто хлапе, едва ли помниш. Тя дойде за малко, но не пожела да се видим. Само качваше снимки във фейсбук може би, за да ме дразни.
• А, ти дразнеше ли се? 
• …късно е, Бриана. Не е зле да поспиш малко преди училище.

Неясни фрагменти от историята на родителите ми, които не успявам да свържа. Новите парченца от пъзела не намират място в общата картина. Той ли я е отхвърлил или тя него? Защо продължават да поддържат връзка толкова години? Защо той се съгласи да живея при него? Дали не го е използвала като донор, за да зачене? Аз случайност ли съм или част от някакъв неин пъклен план? Майка ми ли е злодеят в този филм?

Искам отговори, но съм сигурна, че Чарли няма да ми ги даде. Не и сега. Този разговор беше твърде дълъг за него, а и трябва да махна проклетата рокля от себе си. Не нося XS размер. Кога  най-сетна ще го проумея?! Студено ми е.

Не успявам да заспя. Въртя се неспокойна и потна в полусън-полукошмар със замъглените лица на баща ми, майка ми и Марк. Имам треска и ми е лошо, гърлото ми е пресъхнало. В просъница чувам гръмогласните звуци на собствената си кашлица. Отварям очи и се надигам. На нощното шкафче, до запалената лампа, са се телепортирали чаша вода, парацетамол и витамин С.

Нощта е безсънна, но тялото ми се подчинява на лекарствата и постепенно се успокоява. Ставам по тъмно, взимам горещ душ и се обличам за университета. Белите сникърси, червената тюлена пола и онзи тесен потник с графитено сивкав цвят. Ще взема и дънковото яке. Задължително! С метрото ще стигна за час. Имам клас по репортажна фотография и няколко часа практика, после ще се прибера и ще припадна. Имам нужда от сън.

Чарли вероятно спи. Открехвам вратата на стаята си. Тихо е. Стъпвам на пръсти, правя сандвич с шунка, затоплям прясно мляко, слагам малко мед и канела и цяла лъжица нес.

Изнизвам се почти без шум. Имам достатъчно време и оставям градът да избере по-дългия маршрут. Лондонската пролет започва трудно. Утрото е сънено, недокоснато от човешка припряност, и още незатоплено. Не се чувствам добре и се скривам в якето си. 

Денят ми минава в мъгла. Стъпвам по асфалтени облаци. Носът ми е зачервен и запушен, вие ми се свят. Слушам, снимам, обсъждам, водя записки, пак снимам. Примолвам се на Надя от Хърватия да запише утрешните лекции и да ми ги изпрати. Тя е моя състудентка и отскорошна приятелка. Секси е до безобразие.  

• Ясно. Болна си, очевидно е. Като се излекуваш ще черпиш по бира. Сега се махай. Не искам да ми метнеш някой вирус – казва тя почти на роден език, а красивите ѝ бели зъби ме даряват с очарователна усмивка. 

Часовете се сливат в неясна снимка с ужасна композиция, без фокус и без никакъв център. Нямам търпение да се прибера вкъщи и да се пльосна в леглото. Движа се бавно, съсредоточена единствено в собствените си крака, които днес не ме слушат. На тротоара, в обсега на погледа ми попадат познати стари огромни кубинки – плавници, над тях еластични мастилено сини дънки с подвити крачоли, жълта размъкната тениска и кафяво кожено яке.