Teodora Slavova

По клепачите мръзнат овехтели чувства.

Спомени чезнат в мъгла от загадъчност.

Толкова много и всичко ненужно.

Това изобилие от недостатъчност.

Виж ме!

Не със спомена за мен, а през дърветата,

чиито сънища се отразяват във очите ми.

Не с думите, изгубени във превода,

а в тишината, неразбрана като зимата.

Септември е съставен от парчета лято

Слепени от ухание на еклери

Поръсени с пясъчно злато

Копнежи, празни от мечтание

Докосване без съдържание

Честито! Стигнахме нивото,

На което от “ние” боли

Оглозгани слова без мисъл

Диалози без смисъл

Вече не те чувам

Не ме чуваш и ти

Аз не познавам Любовта?!
Та точно аз прободох я с кама.
Захвърлих я далеч от мен във мрака.
Отпратих я кървяща и сама.