Teodora Slavova

Приказка за събуждане

Едно време живели богини – древни и могъщи. Те крачели редом до своите богове, ин допълвал своя ян и го дарявал с дълбочина, мъдрост и магия.  Богините били тъмнината – началото и края – свещената празнота, в която се раждал животът.  Те общували с природните стихии, дирижирали сезоните, пръскали плодородието на земята, чистели ненужното, решавали кое да живее и кое да умре, нежно шепнели в ушите на своите воюващи богове и омиротворявали борбената им същност.  Те пазели баланса – грижливо и с любов.

Високи, ниски, пищни, слаби, дръзки или деликатни, богините можели да движат енергията и да я пазят от застой, а в кръвта им, като в дебела плитка, се вплитали четирите стихии – земя, вода, въздух и огън. Те умеели да разчитат знаците и отсъждали мъдро, в името на хармонията.

След края на една връзка, особено по-дълга и независимо каква е причината, става тихо – толкова оглушително беззвучно, че умът откача от тишината и да започва да я запълва с писъци: „Ужас, ще си остана сама, остарявам, кой ще ме вземе, майчице, леле, как ще се справя?“ След това, обиковено, много от нас се впускат в безкрайни „женски“ разговори с най-търпеливите си приятелки, единствено за да чуят, че бившият е глупак и не я заслужава. После от гардероба се вади някое секси екипче, обуват се забравените обувки на висок ток (с ясното съзнание, че на сутринта краката ще са в окаяно състояние) и се отива в най-модерния и пренаселен бар, а погледът тиктака като бомба със закъснител, докато се оглеждаме за потенциален заместник. Това, много от нас знаят, рядко носи удовлетворение, било то и временно. 

В очите на някои хора живеят светулки. Това са микроскопични, боязливи, но досадни създания, които обитават топли, дълбоки и понякога влажни места. За съжаление, не всички човешки глави могат да осигурят нужните условия, затова светулките предпочитат очите на децата, магьосниците, мечтателите, вещиците и на някои видове бели демони.

Веднъж открили благодатна среда, светулките, на големи рояци, без да питат, се намърдват в кратуната и се случва да се нагъчкат толкова много, че целият човек сякаш свети. Това, отстрани погледнато, може изглежда доста глуповато, но потърпевшият няма друг избор освен да си отглежда дребните „гадинки“, да ги храни и да ги обича, защото по природа е състрадателен и е наясно, че навън светулките просто ще пукнат от студ.

Средата, в която живеем, става все по-токсична и това започва да се усеща дори в любовните отношения. В живота на жената гравитират „замърсени“ мъже – привлекателни опаковки, цветни черупки, интригуващи кутийки с „опасно съдържание“. Тяхната душевност е толкова съсипана, мърлява, плитка или просто липсваща, че единственото, с което могат да ни облъчат, е радиацията на „токсичната“ любов.

Отне ми време да разбера защо връзки, от които съм била част, са ме изпълвали с отровата на напрежението, нервността, недоумението, притеснението и даже на страха. Искало ми се е да избягам, да крещя, да плача или да се крия. Понякога, сутрин съм се преструвала, че спя дълбоко, докато „красивият“ не затвори входната врата, бързайки за работа. И всичко това – в името на „двойката“, заради компромиса на взаимността.  

Винаги ми се е искало да познавам по-добре мъжете, с които общувам, да премина през техния щит на самодоволство и физическа първична сила, да видя „лицето“ на душевността им, да разбера защо голяма част от тях са готови съзнателно да жертват топлотата на щастието в името на студения блясък на репутацията си.

Всеки път, когато съм опитвала да разместя дебелите летви на рациото им, за да погледна отвъд, съм се сблъсквала със силна самоотбрана и самозащита – сякаш дори намекът, че чувствата им могат да останат голи, ги паникьосва и те моментално заемат отбранителна позиция. Мъжете нямат проблем с физическата голота, но когато поискаме от тях душевно разсъбличане, сами заключват девствения си пояс и започват мълчалива „битка на титаните“ за своята неприкосновеност.