Teodora Slavova

„Мъжки момичета“, „жени-пичове“, самодостатъчност, самоотказ.  Гордеем се с качества и наименования, които ни отдалечават от спецификата на същността ни и ни изваждат от великото Ин и Ян уравнение. А там, в нищото, изолирани, но усетили някаква непозната почва под краката си, започваме като в транс да припяваме „Постигнах съвършенство. Мога всичко. Сама. Нямам нужда от ничия подкрепа.“   

Загрубяхме физически и емоционално. Станахме прекалено издържливи. Станахме прекалено смели. Станахме твърде успешни. Работим колкото мъжете, че и повече. Пием колкото мъжете, че и повече. Борим се с чувствителността си сякаш е проказа. Оковаваме чувствеността си в тъмните подземия на психиката си, защото „в този мъжки свят“ тя ни пречи. От мощта на новооткритата си сила губим ценна женственост, жертваме изящността на движенията си, магнетизма на погледа, отказваме се от необяснимата магия на женския ум.

Пътят на его-връзките

„До много мъже стои по една красива жена, която им е втръснала до безразличие.“ Нямам спомен дали цитирам коректно и дали това твърдение е нечия мисъл, извадка от книга или просто интернет мъдрост, но то е болезнено вярно. Случва се да си омръзнем – ние на тях, те на нас, да си писнем до такава степен, че да имаме желание да избягаме един от друг, да се нараняваме, дори да се обиждаме. Сякаш някой има вина, че връзките се изчерпват, че нуждите се променят, че привличането изветрява като отворена бутилка с вино. И колкото и жадно да отпиваме, опиянението не се завръща, а вкусът в устата става все по-стипчив, дразни червата и трови пеперудите в стомаха като пестицид.

Откакто навърших 40 години, че и малко преди това, си задавам въпроса защо кривогледите очи на общественото мнение гледат на неомъжените жени, над 40 с натрапчиво съчувствие, упрек, даже обвинение? В главата ми още кънтят думите: „Почакай да станеш на 40 и ще се скапеш“, „40-годишните, неомъжени жени са изгубена работа“.  

Работа? Чия работа? Не си спомням друго време (освен може би детството ми), в което да съм била по-будна, по-щастлива, по-осъзната, повече себе си. Именно 40-те са възрастта, когато си наясно с правилата на играта и имаш знанията и зрелостта да ги променяш, без да се тресеш от страх или несигурност. И все още си достатъчно млада, наопаки на общото твърдение. Именно това са годините, в които спира да ти пука. 

Любовта не ни принадлежи. И колкото и да ни се иска да е единствена и завинаги, тя ни качва на крилете си, за да не забравяме какво е да летиш, но често след това ни връща на земята – леко, бавно и нежно или разбиващо, с болка и писък. 

Има любовни истории, които просто трябва да се случат на една жена, а тя, от своя страна, трябва да ги изживее, да им се отдаде напълно в момента и за мига.  След това трябва да си тръгне без да гледа зад гърба си, защото в противен случай магията ще изчезне и ще остане само задушлива пепел, а принцът ще се превърне в обикновено момче, борещо се не с великани, а със собствените си демони.

Проклятието на свободата

Свободата е качество на духа. Раждаме се с нея, после я губим и след това стъпка по стъпка се учим да сме свободни отново. Свободата е изконното право на избор. Тя е част от самоосъзнаването и до голяма степен е етап от себеосъществяването, което всички ние правим, докато живеем.

Женската свобода е обект на множество коментари, всякакви анализи и даже критики. Имам предвид менталната и духовна свобода на жените, тяхната освободеност и способност да изживяват себе си, без да влизат в конфликт със собствената си природа.