Побутвам я с показалец. Не помръдва. Студена е. Тялото ѝ изтънява пред погледа ми и мъглее като сън, който е изгубил плътността си. Във филмите съм гледала, че когато сложиш огледало пред устните на мъртвец, животът, ако още крета, ще издиша облак върху стъклото, покрито с метал. Ала на моето стъкълце няма нищо, освен стари следи от нокти, изсъхнали сълзи и малко размазано червило. Отишла си е, но не ми е тъжно. Тъгата плуваше в кръвта ми, докато се опитвах да я поддържам жива – с дишане уста в уста, със сърдечен масаж, с електошок. Отишли са си заедно – тъгата и любовта – уморена двойка, отказала да се раздели дори накрая.
С треперещи ръце обръсвам лъскавата ѝ коса, неуверено хващам скалпела, разрязвам бледата кожата и отварям черепа. Внимателна съм, искам да я опазя красива. Любовта трябва да е красива – така казват, такава предпочитам да я помня. Знам, че е грешно. Знам, че най-разумно е тихо да я погреба, но ми е важно да разбера какво, по дяволите, си е мислела, строейки кули без основи, в които ме запрати, дрогирала волята ми, за да укрепя стените им, да ги защитавам от ангели, да се надвиквам с Господ…
Не откривам отговор. В главата ѝ има само пихтия – намерение за шедьовър, размазано от безупречната работа на собствените ѝ спирачки. Какво съм очаквала? Да открия личен дневник с детайлни разяснения на абсурдите, които наричаше „нормални“ или обяснение на света, в който живееше – уж щедър, но егоистичен, ненаситен, но дистанциран, горещ, ала безчувствен. Ровя в лепкавата каша с пръсти, прилежно защитени със силиконови ръкавици. Мога да усетя някогашните ѝ мисли, които се преплитаха с моите в съвършена илюзия за дишаща връзка, но възлите станаха толкова много и толкова стегнати, че накрая трябваше да избирам дали да убия нея или да умра от задушаване. Жива съм, а тя лежи пред мен – вкаменена от хилядите невъзможности.
Отплесвам се и деформирам лицето ѝ. Острият скапел се изплъзва от здравия ми захват и прави нескопосан разрез точно до устните. „Най-сетне те накарах да се усмихнеш“, мисля си. Крива усмивка, недовършена, има нужда от повече корекции. Понечвам да продължа с операцията и да не спра дотогава, докато я превърна в онова, за което копнеех някога, но не смея да докосна очите ѝ. Оставям ги затворени, каквито винаги са били, защото никога не са гледали само към мен.
Гневно замахвам и пробивам корема ѝ. Чувам яростта в собствения си глас. Ехото се сблъсква с паянтовите прозорци, а кънтежът им кара оголените ѝ черва да потреперят. Стряскам се, че може би е жива, че ей сега ще се разхвърчат грамадни нощни пеперуди, а след тях ще изкопчат гладните змейове, същите дето не успях да нахраня през целия ѝ живот, а те ме ядяха, хапеха и драскаха, докато не промениха същността ми. В какво се превърнах? Каква станах? Коя съм? Дали сърцето ѝ пази част от мен? Дали ще се открия в него? Дали има спомени?
Режа отново – с хъс, по-смело, с повече увереност и малко надежда. Къде бе, мамка му, е сърцето ѝ? Напипвам нещо дребно, нащърбено и сухо. Това ли е?! Това черно бобено зърно ли е сърцето ѝ? Вадя го на светло и го оглеждам от разстояние. Няма ме там, няма нито частичка от мен. Там няма никой. Там няма нищо. Пространството в него е недостатъчно малко и не може да побере дори идеята за себе си. Държа сърцето ѝ в шепата си и ми домилява. Разнежвам се и се омиротворявам, но чувам звук, който напомня за пулс. Туп. Туп. Туп. Туп. Снижавам се, хвърлям бобчето на земята и клякам зад операционната маса. Дебна. Готова съм да избягам надалеч. Туп. Туп. Туп. Туп. Капчуците отвън пеят.
