Да обичаш до края на света днес не е достатъчно, човеко. Сега е времето да се научиш да обичаш и след края му с любов, която е грижовна, отговорна и съзнателна, защото светът, който познаваш и сам създаде, губи смисъла си и изчезва пред очите ни. Очисти се от егоизма, чувството за превъзходство и глупавите убеждения, че си специален, че ти, точно ти, си застрахован! Изхвърли ги разделно, заедно с празните опаковки от синтетични витамини, които пиеш по принуда. Днес имаш лимитиран достъп до слънцето, ала отдавна си откъснат от източника на силите си, защото когато извади корени от земята и успя да направиш първите си стъпки, повярва, че всичко ти е позволено и забрави, че си свързан с другите – с тревата, с пръстта, с бозайниците и птиците, че зависиш от тях, че зависят от теб.

Сега е времето да осъзнаеш, човеко, че най-ценният ти дар винаги е бил близостта – близостта С, близостта ДО, онази близост, която доскоро те плашеше, защото размеква и разголва недопустимо много, защото си играе със страховете ти или дразни слабостите ти, защото окуражава копнежите ти или разпалва мечтанията ти. Още ли държиш близостта под ключ, човеко? Не се ли харесваш разголен, освободен от тежестта на привидната броня?

Но, знаеш ли, че скрит зад защитната маска, купена на тройна цена, с изпотени ръце, напъхани в найлонови ръкавици, си по-разсъблечен от всякога – уплашен и уязвим, страдащ и задъхан. Тайно се надяваш в кратките ти разходки навън да срещнеш непознат, който да ти каже, че всичко ще се оправи и пак ще се прегръщаме, и пак ще се докосваме, и пак ще се мразим…

Не ти е до омраза днес, нали, човеко? Жадуваш да дишаш, да споделяш, да се смееш. Но устните ти са зазидани зад филтри с тройна защита, а близостта е забранена с указ. Спомняш ли си откога филтрираш усмивките си? Спомняш ли си откога си кастрирал близостта с другите и си свел живота до показна формалност?

Не ме разбирай погрешно, човеко. Аз те обичам. Обичам идеята за теб, за мен, за нас. Обичам смисъла да ни има. Обичам екстаза на телата ни, божественото, скрито в умовете ни, безкрайната вселена в душите ни, но най-много обичам духа ни. Твоят! Моят! Нашият! Духът, който ни води през епохи и поколения, през войни и мир, през трагедии и радости. Същият дух, който създава свят без стени, руши бариерите на предубежденията, сваля диктатури и пише любовни поеми. Духът, който насища сърцата ни с чист въздух – незаразен от токсичност и вируси. Не оковавай духа си, човеко! Недей да строиш нови стени, защото ехото от грохота на старите още не е затихнало и болезнено кънти.

Прегърни света, човеко. Днес той има най-силна нужда от теб. Прегръщай го вечер, в 21.00 часа с аплодисменти за медицинските работници, прегръщай го непрекъснато със солидарност към всеки град и всяка държава на всеки континент. Прегръщай го, като помагаш или поне не вредиш. Прегръщай го в обятията на семейството и най-близките си. Прегръщай го, пътувайки мислено, към хората, които са далеч. А, самолетите? Те ще полетят отново и парковете ще спрат да бъдат пусти. И ще дойде денят, когато няма да броим мъртвите, а ще знаем, че сме се справили – заради тези, които не успяват, заради себе си, заради близостта, заради общата планета, на която живеем. Тогава, заедно, ще се изправим и ще разчистим отломките на света, който си е отишъл. Помнейки. Тогава, заедно, ще имаме шанса да направим промяна.

Промени се и оцелей, човеко, за да мога да те обичам и след края на света, за да мога да те обичам с мисъл за утре!