Teodora Slavova

Потапям се в душата ти.
Притихвам.
Със мен сте само тишина и ти.
Говориш шепнешком.
Аз се усмихвам,
макар че в мен така боли.

Падах ниско долу с гръм върху земята. Сред калта.
Лазих боса, мръсна, с пръст върху косата. През нощта.
Виках гневно, силно подир светлината. Да простя.
Гледах с мътен, втренчен поглед тишината. В самота.

Отказвам се. Не мога да не те обичам,

дори когато слаба и без дъх

от тебе гневно се отричам

и тъмно дъно ставам, после връх.

Обичам Дълбоките хора.

Тези, които са жив океан.

Тези, които умеят да спорят.

Тези, с които животът е цял.

Достатъчно ли съм добра за теб? Кажи ми.

Очите, устните, носът, ръцете?

Не бързай, помисли, отговори ми.

Огледай ме добре. Вземи си метър.