Teodora Slavova

Част първа: Парчета от пъзел

Глава 1

Бриана

Аз не съм любов. Кръстена съм Бриана. Според майка ми съм чудо, според мен съм обикновена случайност, непредвидена последица от полуделите хормони на двама авантюристи. Родена съм девет месеца след една-единствена, четиридневна среща преди двадесет и три години и доскоро домът ми беше в София, а аз имах един реален родител. Другият беше само образ от екрана на лаптопа и го виждах твърде рядко, за да има каквато и да е връзка с личния ми свят. Сега живея в Лондон при мъж, когото едва познавам – баща ми. 

София – London – София

Една история в сегашно време

–

 “You must know that moment

When the miserable world cracks open

You finally meet someone

Suddenly the chapter’s written”

–

Michelle Gurevich

“The first six months of love”

Intro

Лондон

• Обичам те! – каза Mарк, докато гледаше тавана.

Аз се опулих. Бях гола, разнежена и затоплена от тялото му. Мускулите на стомаха ми болезнено се стегнаха. Рязко извърнах глава към любовника си и изстрелях:

“Но книгата е дива и с мен се случват странни неща. Чета и… набъбвам. Имам вид на бременна в петия месец. Предговорът иска да изскочи направо от диафрагмата ми. Пощръклявам – не ме свърта да я чета у дома. Препикавам чужди територии – чета я по приятелки…”

Това е част от прекрасния предговор на Виргиния Захариева към 10-ото издание на български език на книгата „Бягащата с вълци“ на Клариса Пинкола Естес – старши психоаналитик от школата на Юнг и cantadora (пазителка на старите истории и латиноамериканската традиция).

Отиде си един от най-големите. Да кажа, че той беше само изключителен артист, би означавало непростимо да подценя неговата личност, присъствие и завет. Напусна ни Дейвид Боуи – вдъхновител на поколения музиканти, цяла една ера в британската музика. Всъщност, докато пиша този текст осъзнавам, че за човек като него дори най-възхваляващите слова и определения биха били просто една рамка.

Дейвид Боуи беше личност извън всякакви ограничения и същевременно смъртен, който изобщо не се приемаше насериозно. Говоря все едно го познавам? Така се усещам  и така го чувствам. Може би, защото е в живота ми, откакто бях на 10 години и с отворена уста гледах филма „Лабиринт“, с онзи неустоим пънкар-магьосник, когото сънувах седмици след това. Може би, защото ми отне време и определено ниво на израстване, за да започна добре да разбирам музиката му и, когато това се случи, тази музика беше (и ще продължи да бъде) с мен в добро и в зло.

„Мъжки момичета“, „жени-пичове“, самодостатъчност, самоотказ.  Гордеем се с качества и наименования, които ни отдалечават от спецификата на същността ни и ни изваждат от великото Ин и Ян уравнение. А там, в нищото, изолирани, но усетили някаква непозната почва под краката си, започваме като в транс да припяваме „Постигнах съвършенство. Мога всичко. Сама. Нямам нужда от ничия подкрепа.“   

Загрубяхме физически и емоционално. Станахме прекалено издържливи. Станахме прекалено смели. Станахме твърде успешни. Работим колкото мъжете, че и повече. Пием колкото мъжете, че и повече. Борим се с чувствителността си сякаш е проказа. Оковаваме чувствеността си в тъмните подземия на психиката си, защото „в този мъжки свят“ тя ни пречи. От мощта на новооткритата си сила губим ценна женственост, жертваме изящността на движенията си, магнетизма на погледа, отказваме се от необяснимата магия на женския ум.