Teodora Slavova

“Но книгата е дива и с мен се случват странни неща. Чета и… набъбвам. Имам вид на бременна в петия месец. Предговорът иска да изскочи направо от диафрагмата ми. Пощръклявам – не ме свърта да я чета у дома. Препикавам чужди територии – чета я по приятелки…”

Това е част от прекрасния предговор на Виргиния Захариева към 10-ото издание на български език на книгата „Бягащата с вълци“ на Клариса Пинкола Естес – старши психоаналитик от школата на Юнг и cantadora (пазителка на старите истории и латиноамериканската традиция).

Отиде си един от най-големите. Да кажа, че той беше само изключителен артист, би означавало непростимо да подценя неговата личност, присъствие и завет. Напусна ни Дейвид Боуи – вдъхновител на поколения музиканти, цяла една ера в британската музика. Всъщност, докато пиша този текст осъзнавам, че за човек като него дори най-възхваляващите слова и определения биха били просто една рамка.

Дейвид Боуи беше личност извън всякакви ограничения и същевременно смъртен, който изобщо не се приемаше насериозно. Говоря все едно го познавам? Така се усещам  и така го чувствам. Може би, защото е в живота ми, откакто бях на 10 години и с отворена уста гледах филма „Лабиринт“, с онзи неустоим пънкар-магьосник, когото сънувах седмици след това. Може би, защото ми отне време и определено ниво на израстване, за да започна добре да разбирам музиката му и, когато това се случи, тази музика беше (и ще продължи да бъде) с мен в добро и в зло.

„Мъжки момичета“, „жени-пичове“, самодостатъчност, самоотказ.  Гордеем се с качества и наименования, които ни отдалечават от спецификата на същността ни и ни изваждат от великото Ин и Ян уравнение. А там, в нищото, изолирани, но усетили някаква непозната почва под краката си, започваме като в транс да припяваме „Постигнах съвършенство. Мога всичко. Сама. Нямам нужда от ничия подкрепа.“   

Загрубяхме физически и емоционално. Станахме прекалено издържливи. Станахме прекалено смели. Станахме твърде успешни. Работим колкото мъжете, че и повече. Пием колкото мъжете, че и повече. Борим се с чувствителността си сякаш е проказа. Оковаваме чувствеността си в тъмните подземия на психиката си, защото „в този мъжки свят“ тя ни пречи. От мощта на новооткритата си сила губим ценна женственост, жертваме изящността на движенията си, магнетизма на погледа, отказваме се от необяснимата магия на женския ум.

Пътят на его-връзките

„До много мъже стои по една красива жена, която им е втръснала до безразличие.“ Нямам спомен дали цитирам коректно и дали това твърдение е нечия мисъл, извадка от книга или просто интернет мъдрост, но то е болезнено вярно. Случва се да си омръзнем – ние на тях, те на нас, да си писнем до такава степен, че да имаме желание да избягаме един от друг, да се нараняваме, дори да се обиждаме. Сякаш някой има вина, че връзките се изчерпват, че нуждите се променят, че привличането изветрява като отворена бутилка с вино. И колкото и жадно да отпиваме, опиянението не се завръща, а вкусът в устата става все по-стипчив, дразни червата и трови пеперудите в стомаха като пестицид.

Откакто навърших 40 години, че и малко преди това, си задавам въпроса защо кривогледите очи на общественото мнение гледат на неомъжените жени, над 40 с натрапчиво съчувствие, упрек, даже обвинение? В главата ми още кънтят думите: „Почакай да станеш на 40 и ще се скапеш“, „40-годишните, неомъжени жени са изгубена работа“.  

Работа? Чия работа? Не си спомням друго време (освен може би детството ми), в което да съм била по-будна, по-щастлива, по-осъзната, повече себе си. Именно 40-те са възрастта, когато си наясно с правилата на играта и имаш знанията и зрелостта да ги променяш, без да се тресеш от страх или несигурност. И все още си достатъчно млада, наопаки на общото твърдение. Именно това са годините, в които спира да ти пука.