Teodora Slavova

Средата, в която живеем, става все по-токсична и това започва да се усеща дори в любовните отношения. В живота на жената гравитират „замърсени“ мъже – привлекателни опаковки, цветни черупки, интригуващи кутийки с „опасно съдържание“. Тяхната душевност е толкова съсипана, мърлява, плитка или просто липсваща, че единственото, с което могат да ни облъчат, е радиацията на „токсичната“ любов.

Отне ми време да разбера защо връзки, от които съм била част, са ме изпълвали с отровата на напрежението, нервността, недоумението, притеснението и даже на страха. Искало ми се е да избягам, да крещя, да плача или да се крия. Понякога, сутрин съм се преструвала, че спя дълбоко, докато „красивият“ не затвори входната врата, бързайки за работа. И всичко това – в името на „двойката“, заради компромиса на взаимността.  

Винаги ми се е искало да познавам по-добре мъжете, с които общувам, да премина през техния щит на самодоволство и физическа първична сила, да видя „лицето“ на душевността им, да разбера защо голяма част от тях са готови съзнателно да жертват топлотата на щастието в името на студения блясък на репутацията си.

Всеки път, когато съм опитвала да разместя дебелите летви на рациото им, за да погледна отвъд, съм се сблъсквала със силна самоотбрана и самозащита – сякаш дори намекът, че чувствата им могат да останат голи, ги паникьосва и те моментално заемат отбранителна позиция. Мъжете нямат проблем с физическата голота, но когато поискаме от тях душевно разсъбличане, сами заключват девствения си пояс и започват мълчалива „битка на титаните“ за своята неприкосновеност.

Когато жена каже на мъж: „Благодарение на теб станах по-силна“, това изобщо не е комплимент, нито благодарност. Това е упрек, примесен с немалка доза разочарование. Защото, помислете, кога мъжете ни правят по-силни? Когато ни наранят, когато намерим сили да продължим без тях, когато спрат да са ни нужни.

Една обвързана жена има нужда от точно толкова сила, колкото да може да носи на ръце малкото си дете, да бъде фактор за мъжа си и да се справя с нелеката задача да е работеща майка. Това й е напълно достатъчно. Останалото е вид мазохизъм, на който сами се подлагаме, защото някак си ни звучи обидно, като ни кажат: „Спри да се държиш като глезла!“

“Нека ти кажа нещо, приятелю. Надеждата е опасно нещо, особено съчетана с бездействие. Надеждата може да докара човек до лудост.” Стивън Кинг

Случвало ли ти се е да си влюбена, да обичаш искрено, дълбоко, убедено? Да вярваш, че това е Той – твоят човек, само че поради някаква причина още не го е осъзнал? Да мълчиш и да чакаш, докато този мъж не те разпознае, потърси или поиска? (Най-често и трите заедно.) Била ли си в ситуация, в която подсъзнателно усещаш, че в тази любов няма взаимност, няма смисъл нито потенциал, но ти упорито и на инат продължаваш да се надяваш, че нещата ще се променят, ще стане чудо и „твоето момче“ ще те припознае като „своето момиче“?

Надеждата е най-упоритото чувство. Понякога тя остава с нас до самия ни край. Ние сме научени да се надяваме, да очакваме помощ от небето. И това е прекрасно… дотолкова, доколкото надеждата ни мотивира да се движим напред, да (се) променяме, да създаваме себе си.

Когато след часове, прекарани в изучаване на техники и медитации за постигане на душевен баланс, психотерапия, изчетени книги и търсене на някакво имагинерно щастие, осъзнаеш, че причината животът ти да се случва по определен начин си Ти и единствено Ти, се паникьосваш. Да, именно – паникьосваш се. Не се чувстваш освободена или успокоена, нито си по-сигурна в себе си или по-смела, а просто си обзета-от-паника.