Teodora Slavova

Любовта не ни принадлежи. И колкото и да ни се иска да е единствена и завинаги, тя ни качва на крилете си, за да не забравяме какво е да летиш, но често след това ни връща на земята – леко, бавно и нежно или разбиващо, с болка и писък. 

Има любовни истории, които просто трябва да се случат на една жена, а тя, от своя страна, трябва да ги изживее, да им се отдаде напълно в момента и за мига.  След това трябва да си тръгне без да гледа зад гърба си, защото в противен случай магията ще изчезне и ще остане само задушлива пепел, а принцът ще се превърне в обикновено момче, борещо се не с великани, а със собствените си демони.

Проклятието на свободата

Свободата е качество на духа. Раждаме се с нея, после я губим и след това стъпка по стъпка се учим да сме свободни отново. Свободата е изконното право на избор. Тя е част от самоосъзнаването и до голяма степен е етап от себеосъществяването, което всички ние правим, докато живеем.

Женската свобода е обект на множество коментари, всякакви анализи и даже критики. Имам предвид менталната и духовна свобода на жените, тяхната освободеност и способност да изживяват себе си, без да влизат в конфликт със собствената си природа.

Приказка за събуждане

Едно време живели богини – древни и могъщи. Те крачели редом до своите богове, ин допълвал своя ян и го дарявал с дълбочина, мъдрост и магия.  Богините били тъмнината – началото и края – свещената празнота, в която се раждал животът.  Те общували с природните стихии, дирижирали сезоните, пръскали плодородието на земята, чистели ненужното, решавали кое да живее и кое да умре, нежно шепнели в ушите на своите воюващи богове и омиротворявали борбената им същност.  Те пазели баланса – грижливо и с любов.

Високи, ниски, пищни, слаби, дръзки или деликатни, богините можели да движат енергията и да я пазят от застой, а в кръвта им, като в дебела плитка, се вплитали четирите стихии – земя, вода, въздух и огън. Те умеели да разчитат знаците и отсъждали мъдро, в името на хармонията.

След края на една връзка, особено по-дълга и независимо каква е причината, става тихо – толкова оглушително беззвучно, че умът откача от тишината и да започва да я запълва с писъци: „Ужас, ще си остана сама, остарявам, кой ще ме вземе, майчице, леле, как ще се справя?“ След това, обиковено, много от нас се впускат в безкрайни „женски“ разговори с най-търпеливите си приятелки, единствено за да чуят, че бившият е глупак и не я заслужава. После от гардероба се вади някое секси екипче, обуват се забравените обувки на висок ток (с ясното съзнание, че на сутринта краката ще са в окаяно състояние) и се отива в най-модерния и пренаселен бар, а погледът тиктака като бомба със закъснител, докато се оглеждаме за потенциален заместник. Това, много от нас знаят, рядко носи удовлетворение, било то и временно. 

В очите на някои хора живеят светулки. Това са микроскопични, боязливи, но досадни създания, които обитават топли, дълбоки и понякога влажни места. За съжаление, не всички човешки глави могат да осигурят нужните условия, затова светулките предпочитат очите на децата, магьосниците, мечтателите, вещиците и на някои видове бели демони.

Веднъж открили благодатна среда, светулките, на големи рояци, без да питат, се намърдват в кратуната и се случва да се нагъчкат толкова много, че целият човек сякаш свети. Това, отстрани погледнато, може изглежда доста глуповато, но потърпевшият няма друг избор освен да си отглежда дребните „гадинки“, да ги храни и да ги обича, защото по природа е състрадателен и е наясно, че навън светулките просто ще пукнат от студ.