Teodora Slavova

Всяка вечер в един и същ час
Мисля за теб и помня нас
И този спомен
Расте огромен

На нулевия меридиан
Където хора се обичат
Ние осъзнахме липсата на смисъл
Повече аз, ти по-малко
Спряхме да общуваме
Един със друг

По клепачите мръзнат овехтели чувства.

Спомени чезнат в мъгла от загадъчност.

Толкова много и всичко ненужно.

Това изобилие от недостатъчност.

Виж ме!

Не със спомена за мен, а през дърветата,

чиито сънища се отразяват във очите ми.

Не с думите, изгубени във превода,

а в тишината, неразбрана като зимата.

Септември е съставен от парчета лято

Слепени от ухание на еклери

Поръсени с пясъчно злато