Teodora Slavova

Обичаме да обичаме. Обичаме чувството да сме обичани. Дори, когато станем големи момичета искаме да припознаем любовта в промяната на всеки хормон от биохимията на телата ни. Прошепната дума или поглед изпълнен със страст, гъделичкащо докосване или умопомрачителна нощ в нечии обятия, и вече блъскаме по вратите на рая, да за получим двоен ВИП пропуск към страната на любовните чудеса. 

Побутвам я с показалец. Не помръдва. Студена е. Тялото ѝ изтънява пред погледа ми и мъглее като сън, който е изгубил плътността си. Във филмите съм гледала, че когато сложиш огледало пред устните на мъртвец, животът, ако още крета, ще издиша облак върху стъклото, покрито с метал. Ала на моето стъкълце няма нищо, освен стари следи от нокти, изсъхнали сълзи и малко размазано червило. Отишла си е, но не ми е тъжно. Тъгата плуваше в кръвта ми, докато се опитвах да я поддържам жива – с дишане уста в уста, със сърдечен масаж, с електошок.  Отишли са си заедно – тъгата и любовта – уморена двойка, отказала да се раздели дори накрая. 

Колко лесно се влюбват самотните жени и как бързо оживяват лицата им. Достатъчно е мимолетно докосване, топъл поглед на мъжки очи, спрели се за миг в техните или дочути думи, прошепнати в полупразен автобус. И тогава как пламенно кипват телата им – като нагорещен чайник, който иска да ври и танцува по парещия котлон на емоционалността.

Любовта си отива точно тогава, когато ѝ дойде времето. Нито минута по-рано, нито минута по-късно. Във връзките, в които сърцето е доминанта, а разумът се гърчи забравен и нищожен, краят по желание е невъзможна мисия, независимо от знаците, сигналите, предупрежденията на интуицията или добронамерените съвети. Любовта се ражда, за да живее до пълното ѝ усвояване. Всичко недоизживяно диша и иска своето време и пространство, без значение дали имаме сили, възможности, даже желание да я случим напълно и докрай. Няма техника или мантра, които да могат да прекъснат недовършена любовна история. Дори насилствено обезобразена и приключена, чувствата остават да витаят като банда полупрозрачни духове и понякога нападат злобно и агресивно.

„Не разхищавай любовта си, момиче!“, чух от устата на една непозната, възрастна жена на улицата. Спрях и я погледнах въпросително. „Очите ти – много дават, но и много искат. Хората нямат толкова любов за даване в наши дни. Такъв стана светът – събра се в себе си, прибра се, затвори се.“ Тушѐ! Понечих да отвърна нещо, но сякаш бях онемяла. Думите не идваха и аз, безмълвна, продължих по пътя си. Седнах в някакво бистрó и се замислих за хората, които обичат без да заграждат любовта в кошара, без да я държат изкъсо, на каишка.