Teodora Slavova

Побутвам я с показалец. Не помръдва. Студена е. Тялото ѝ изтънява пред погледа ми и мъглее като сън, който е изгубил плътността си. Във филмите съм гледала, че когато сложиш огледало пред устните на мъртвец, животът, ако още крета, ще издиша облак върху стъклото, покрито с метал. Ала на моето стъкълце няма нищо, освен стари следи от нокти, изсъхнали сълзи и малко размазано червило. Отишла си е, но не ми е тъжно. Тъгата плуваше в кръвта ми, докато се опитвах да я поддържам жива – с дишане уста в уста, със сърдечен масаж, с електошок.  Отишли са си заедно – тъгата и любовта – уморена двойка, отказала да се раздели дори накрая. 

Колко лесно се влюбват самотните жени и как бързо оживяват лицата им. Достатъчно е мимолетно докосване, топъл поглед на мъжки очи, спрели се за миг в техните или дочути думи, прошепнати в полупразен автобус. И тогава как пламенно кипват телата им – като нагорещен чайник, който иска да ври и танцува по парещия котлон на емоционалността.

Любовта си отива точно тогава, когато ѝ дойде времето. Нито минута по-рано, нито минута по-късно. Във връзките, в които сърцето е доминанта, а разумът се гърчи забравен и нищожен, краят по желание е невъзможна мисия, независимо от знаците, сигналите, предупрежденията на интуицията или добронамерените съвети. Любовта се ражда, за да живее до пълното ѝ усвояване. Всичко недоизживяно диша и иска своето време и пространство, без значение дали имаме сили, възможности, даже желание да я случим напълно и докрай. Няма техника или мантра, които да могат да прекъснат недовършена любовна история. Дори насилствено обезобразена и приключена, чувствата остават да витаят като банда полупрозрачни духове и понякога нападат злобно и агресивно.

„Не разхищавай любовта си, момиче!“, чух от устата на една непозната, възрастна жена на улицата. Спрях и я погледнах въпросително. „Очите ти – много дават, но и много искат. Хората нямат толкова любов за даване в наши дни. Такъв стана светът – събра се в себе си, прибра се, затвори се.“ Тушѐ! Понечих да отвърна нещо, но сякаш бях онемяла. Думите не идваха и аз, безмълвна, продължих по пътя си. Седнах в някакво бистрó и се замислих за хората, които обичат без да заграждат любовта в кошара, без да я държат изкъсо, на каишка.

Ние, жените, плачем за щяло и нещяло – преди цикъл, по време на цикъл, когато страдаме, когато се смеем, заради някой филм, спомен или песен. Нашите чувства се леят като от развалено кранче за вода, което ту капе, ту шурти, ту причинява истинско наводнение. И все пак, когато се влюбим нещастно, сякаш се прибираме в себе си, обличаме се в извиращата от сърцата ни ненужна обич и разголваме чувствата си избирателно, само пред най-близките. Когато сме отхвърлени сме тихи. Изживяваме, оцеляваме, възраждаме се лесно или трудно и след това започваме отново – пречистени, открити и приемащи, без да създаваме твърде много външен шум.