Teodora Slavova

Достатъчно ли съм добра за теб? Кажи ми.

Очите, устните, носът, ръцете?

Не бързай, помисли, отговори ми.

Огледай ме добре. Вземи си метър.  

Боже, защо си ми дал тази душа?
Кажи ми, какво да я правя?
Голяма, от камък, страшна и зла.
Когато умирам, все ме изправя. 

Изхвърлих черните си дрехи, боядисах косата си руса, редекорирах дома си, вдигнах щорите на прозорците и пуснах слънцето във всички стаи. Смених меланхолията на виното с фриволността на Мартини. С черешка. Купих си широкопола шапка и цветни очила. Погледнах хората, които носеха мрак в душата ми, простих им и ги изпратих по живо, по здраво. Да се оправят. Отказах да ги придружавам повече. Отказах да се храня с токсините им и вместо това си поръчах сладък десерт с много шоколад и изящна лъжичка. 

Обичаме да обичаме. Обичаме чувството да сме обичани. Дори, когато станем големи момичета искаме да припознаем любовта в промяната на всеки хормон от биохимията на телата ни. Прошепната дума или поглед изпълнен със страст, гъделичкащо докосване или умопомрачителна нощ в нечии обятия, и вече блъскаме по вратите на рая, да за получим двоен ВИП пропуск към страната на любовните чудеса. 

Побутвам я с показалец. Не помръдва. Студена е. Тялото ѝ изтънява пред погледа ми и мъглее като сън, който е изгубил плътността си. Във филмите съм гледала, че когато сложиш огледало пред устните на мъртвец, животът, ако още крета, ще издиша облак върху стъклото, покрито с метал. Ала на моето стъкълце няма нищо, освен стари следи от нокти, изсъхнали сълзи и малко размазано червило. Отишла си е, но не ми е тъжно. Тъгата плуваше в кръвта ми, докато се опитвах да я поддържам жива – с дишане уста в уста, със сърдечен масаж, с електошок.  Отишли са си заедно – тъгата и любовта – уморена двойка, отказала да се раздели дори накрая.