Ние, жените, плачем за щяло и нещяло – преди цикъл, по време на цикъл, когато страдаме, когато се смеем, заради някой филм, спомен или песен. Нашите чувства се леят като от развалено кранче за вода, което ту капе, ту шурти, ту причинява истинско наводнение. И все пак, когато се влюбим нещастно, сякаш се прибираме в себе си, обличаме се в извиращата от сърцата ни ненужна обич и разголваме чувствата си избирателно, само пред най-близките. Когато сме отхвърлени сме тихи. Изживяваме, оцеляваме, възраждаме се лесно или трудно и след това започваме отново – пречистени, открити и приемащи, без да създаваме твърде много външен шум.