Боже, защо си ми дал тази душа?
Кажи ми, какво да я правя?
Голяма, от камък, страшна и зла.
Когато умирам, все ме изправя.
Боже, защо си ми дал тази душа?
Кажи ми, какво да я правя?
Голяма, от камък, страшна и зла.
Когато умирам, все ме изправя.
Изхвърлих черните си дрехи, боядисах косата си руса, редекорирах дома си, вдигнах щорите на прозорците и пуснах слънцето във всички стаи. Смених меланхолията на виното с фриволността на Мартини. С черешка. Купих си широкопола шапка и цветни очила. Погледнах хората, които носеха мрак в душата ми, простих им и ги изпратих по живо, по здраво. Да се оправят. Отказах да ги придружавам повече. Отказах да се храня с токсините им и вместо това си поръчах сладък десерт с много шоколад и изящна лъжичка.
Обичаме да обичаме. Обичаме чувството да сме обичани. Дори, когато станем големи момичета искаме да припознаем любовта в промяната на всеки хормон от биохимията на телата ни. Прошепната дума или поглед изпълнен със страст, гъделичкащо докосване или умопомрачителна нощ в нечии обятия, и вече блъскаме по вратите на рая, да за получим двоен ВИП пропуск към страната на любовните чудеса.
Побутвам я с показалец. Не помръдва. Студена е. Тялото ѝ изтънява пред погледа ми и мъглее като сън, който е изгубил плътността си. Във филмите съм гледала, че когато сложиш огледало пред устните на мъртвец, животът, ако още крета, ще издиша облак върху стъклото, покрито с метал. Ала на моето стъкълце няма нищо, освен стари следи от нокти, изсъхнали сълзи и малко размазано червило. Отишла си е, но не ми е тъжно. Тъгата плуваше в кръвта ми, докато се опитвах да я поддържам жива – с дишане уста в уста, със сърдечен масаж, с електошок. Отишли са си заедно – тъгата и любовта – уморена двойка, отказала да се раздели дори накрая.
Колко лесно се влюбват самотните жени и как бързо оживяват лицата им. Достатъчно е мимолетно докосване, топъл поглед на мъжки очи, спрели се за миг в техните или дочути думи, прошепнати в полупразен автобус. И тогава как пламенно кипват телата им – като нагорещен чайник, който иска да ври и танцува по парещия котлон на емоционалността.